Дали неговите вътрешни инстинкти са насочени към самото изкуство или много повече към неговия смисъл, към живота, към жаждата за живот? Изкуството е великият стимул на живота, как бихме могли да го схванем като безполезно и безсмислено, като „изкуство за изкуството“? Остава един въпрос: изважда ли изкуството грозните и съмнителните неща на показ, не изглежда ли, че по този начин то се дистанцира от утвърждаването на живота, от самия живот? Наистина са съществували философи, които ни учеха по този начин — цялостният смисъл на Шопенхауеровото учение бе да ни убеди „да се откъснем от волята“, в приемането на резигнацията той виждаше висшата полза от трагедията. Но това — и аз съм го подчертавал многократно — е един песимистичен взор, един „зъл поглед“ — добре е творците да го знаят.
Какво споделя трагическият художник с околните? Не показва ли той именно своето безстрашие пред страшното и неизвестното? Такова състояние е всъщност само добро пожелание — за оногова, който го постигне, не скъпят похвалите. А той самият го споделя, той трябва да го сподели, той е длъжен да го сподели, ако наистина е артист, гений на споделянето. Смелостта и дързостта, които обхващат чувството пред лицето на силен противник, пред един проблем, събуждащ жестокостта — именно това изпълнено със сила състояние разграничава трагическия артист и го възвеличава. Войнственото в душата ни ликува пред трагичното, свикналият със страданието, търсещият страданието, героичният дух и човек награждава себе си, собственото си съществуване, именно с трагедията. Нему трагикът дължи опиянението си от тази най-сладостна жестокост.
Да си непретенциозен в отношенията си с хората, да отвориш сърцето си за всекиго — това наистина е либерално, но нищо повече. За това, че едно сърце е способно на изискано гостоприемство, се съди по затворените прозорци и спуснатите резета — там не допускат никого в най-разкошните покои. И защо, ще попитате? Защото очакват гости, към които не са непретенциозни…
Когато споделяме помежду си, това не означава, че взаимно се оценяваме по-високо. Истинските ни преживявания не подлежат на обсъждане. Самите те не биха могли да споделят помежду си. Липсва им словото. Във всяка дума се съдържа известно презрение. Онова, за което имаме думи, го казваме веднага. Изглежда, че езикът е изнамерен за средняците, посредствените и общителните. Чрез езика говорещият се вулгаризира. Подбрано от морала на глухонемите и други философи.
„Този портрет е разкошен“… Жената писател — незадоволена, вечно възбудена, сърдечно и духовно пуста, се вслушва с болезнена изостреност и любопитство в императива, който от глъбините на собствената и природа aut liberi aut libri32 шепне; жената писател, достатъчно образована, за да познава гласа на природата (дори и когато той и говори на латински), и същевременно глупава гъска, която тайно говори сама със себе си: Ще се огледам, ще се прочета, ще се възхитя от себе си и ще си кажа „Възможно ли е да съм имала толкова много дух?…“
Имат думата „обективистите“. „Няма нищо по-лесно от това, да бъдем мъдри, търпеливи и задълбочени. Ние просто се разтапяме от съчувствие, справедливи сме до абсурд, прощаваме всичко. Именно затова трябва да отгледаме един малък афект, един мъничък порок, произхождащ от афекта, който понякога да използваме. Вярно, той е малко горчив, а и самите ние тайно се присмиваме на създаваната по този начин перспектива. Но какво от това? Не ни остава друг начин освен себенадмогването, то е нашата аскетичност, нашето разкаяние“… Да стане субективен — ето я добродетелта на „обективиста“…
Из една докторска дисертация. „Каква е задачата на висшето образование?“ Да направи от човека машина. „Кое е средството за това?“ Човекът да се учи, да скучае, да се отегчава. „Как се постига това?“ Чрез задължението. „Кой е неговият пример?“ Филологът — той се трепе над книгите като грешен дявол. „Кой е съвършеният човек?“ Държавният служител. „Коя философия определя висшата формула за държавния служител?“ Тази на Кант: държавният служител като „нещо в себе си“, поставен за съдник на държавните служители „като явление“.
Правото на глупост. Умореният, задъхан работник, той гледа добродушно на света и приема нещата такива, каквито са, но той е оная типична фигура, която днес, в епохата на труда (и на Райха!), се среща във всички обществени слоеве; та този работник претендира за изкуството, включително за книгите и особено за списанията, но той се нуждае най-вече от красивата природа, от Италия… Съвременният човек, у когото се събуждат „диви пориви“, споменати от Фауст, се нуждае от лятната свежест, от морските бани, от глетчерите, от Байройт… В такива епохи изкуството има право на пълни глупости — нещо като почивка на духа и остроумието. Това разбра Вагнер. Пълната глупост отново е създател, творец…
Още един проблем на диетата. Средствата, помагали на Юлий Цезар да преодолява болнавостта и главоболието, били чудовищните походи, опростеният живот, непрекъснатият контакт с природата, известно самобичуване. Това са по принцип и общите правила за съхранение и оцеляване, използвани против неразположението и ранимостта на всяка машина, работеща при непрекъснато силно напрежение — като тази на гения.
Говори безнравственикът. За философския вкус не съществува нищо по-противно от човека, който желае… Колко по-прекрасен му изглежда човекът, зает вечно със своето дело, като животно, заблудено в лабиринтите на нуждата, най-издръжливото, смело и лукаво животно! И той дори го утешава… Но философът презира „искащия“ човек, както и „способния да поиска“. Той презира всички изисквания, всички идеали на хората. Ако философът можеше да бъде нихилист, то той непременно би станал такъв, защото зад всички тия човешки идеали съзира нищото — по-скоро незначителното, абсурдното, болното, страхливото, умореното, утайката на изпитата до дъно чаша на страданията… И как се стигна до там, човекът, в същината си толкова склонен към почитание, сам да не получи полагащата му се почит, защото „желае“ нещо? Трябва ли да изкупи това, че е самата реалност? Трябва ли вечно да уравновесява мисловното и волево напрежение, придружаващо всяко негово действие, да успокоява своето дело, протягайки се блажено в лоното на имагинерното и абсурдното? Досегашната история на неговите изисквания бе просто позорна страница — не е препоръчително да се чете дълго… Онова, което дава права на човека и ще му ги дава винаги, е реалността. Колко по-ценен е един истински човек в сравнение с един
