Дали сме станали по-морални. Срещу употребеното от мен понятие „Отвъд доброто и злото“ се нахвърли, както и се очакваше, цветът на немското морално оглупяване — по- разпространено в Германия, отколкото самият морал. По този въпрос мога да ви разкажа множество истории. Преди всичко неоспоримото превъзходство на нашето време ме накара да се замисля върху истинската стойност на днешния прогрес: в сравнение с нас един Чезаре Борджия не се възприема като по-висш тип, като свръхчовек, в смисъла, в който аз го разглеждам… Един редактор на швейцарския „Бунд“ стигна дотам, не без дължимото се уважение към моята смелост, да разтълкува смисъла на трудовете ми като отхвърляне на всички почтени чувства. В отговор си позволих да задам въпроса: дали наистина сме станали по-морални?… Само това, че цял свят вярва в подобно нещо, е вече едно възражение… Днешните модерни хора са нежни и лесно раними, носейки у себе си стотици условности, живеейки в непрекъснато себеубеждаване. Въплътената у тях нежна човечност, онова достигнато единодушие в снизхождението, в готовността за подкрепа и помощ, във взаимното доверие — с всичко това си въобразяваме, че е постигнат някакъв позитивен напредък, с който отдавна превъзхождаме ренесансовия човек. Но всяко време мисли така, то просто трябва да мисли по този начин. Ясно е, че не можем да възродим условията, при които е съществувал Ренесансът, нито пък можем да мислим по свойствения нему начин — на онази действителност не биха издържали нито нервите ни, нито мускулите ни. С тази неспособност обаче не се доказва никакъв напредък, а само едно различно, по-слабо, по-нежно, по-крехко, по-късно състояние, от което произхожда един пълен със съображения морал. Ако оставим настрана нежността, закъснението и нашето физиологическо остаряване, то нашият морал на „очовечаване“ веднага губи стойността си, защото всеки морал няма стойност сам за себе си — той сам ще ни подценява. От друга страна, не подлежи на съмнение, че ние, модерните, дебело подплатени с нашия хуманизъм и които не желаем никакъв остър сблъсък, бихме били за съвременниците на Чезаре Борджия ужасно смешни. В смисъл че сме наистина комични с нашите модерни добродетели… Отстраняването на будещите съмнение инстинкти — и това ако е „напредък“ — представя само едно от следствията в общия жизнен спад, едно толкова обусловено, толкова закъсняло съществуване ни струва стократно повече сила и предпазливост. Тук трябва да си помогнем взаимно, защото в известен смисъл всеки е едновременно и болен, и болногледач. Това би следвало да се нарече добродетел; хората, които са живели и по друг начин, по-съвършен и по- пълноценен, биха я нарекли иначе — може би страхливост, окаяност, подлост, „морал за стари моми“… Омекотяването на нравите — и тук е моята новост — е следствие на упадъка; обратно: твърдостта и ужасът на нравите са следствие на жизнено изобилие. Затова трябва да се рискува, много да се изисква и много да се пилее. Онова, което преди е било корен на живота, би било за нас отрова… Да бъдеш индиферентен — това също е една форма на силата, но за подобни неща сме вече остарели. Нашият морал на съчувствието, за който аз пръв предупредих, онова, което може да се нарече импресионистичен морал, е по-скоро израз на физиологическа свръхдразнимост, така свойствена на всичко декадентско. Всяко движение, опитвайки се да се представи за научно чрез прилагане на състрадателния Шопенхауеров морал — какъв нещастен опит! — е всъщност упадъчно по отношение на морала и в този смисъл е дълбоко свързано с християнството. Великите епохи и благородните, изисканите култури винаги са гледали презрително на състраданието, на „любовта към ближния“, която изразява липса на самочувствие. Епохите трябва да се измерват съобразно техните положителни сили — оттук съдбовният и разточителен Ренесанс като последна велика епоха и ние, модерните, със своята страхлива загриженост към себе си и ближния, с нашите, добродетели, свързани с труда, с непретенциозността, справедливостта и научността — и всичко това сумирано, икономически, машинно — като една слаба епоха… Нашите добродетели са предизвикани и обусловени от собствената ни слабост… „Равенството“ — това определено наподобяване на фактите, изразено в теорията за равноправието, принадлежи към упадъка; бездната между отделните хора и състояния, множеството на типовете, волята да си самотен, да се издигнеш — това, което аз наричам патос на дистанцията, е характерно за всяка силна епоха, Напрежението между екстремните състояния днес все повече намалява — самите екстремни състояния се обезличават до някакви подобия… Всички наши политически теории и конституции, включително и „немският Райх“, са следствия, необходими следствия от упадъка — несъзнателното въздействие на декадентството господства над всяка наука чак до сърцевината и. Упрекът ми срещу цялата френска и английска социология се състои в това, че те познават от опит единствено упадъчните образувания на социалните сдружения, а същевременно невинно приемат собствените си упадъчни инстинкти като норми за социологическа стойностна оценка. Жизненият упадък, отстраняването на всички организиращи, а това ще рече разделящи, бездни на подвластните и надвластните сили, се формулира от днес нататък от социологията като идеал… Нашите социалисти са декаденти, но господин Хърбърт Спенсър е също декадент. Той желае победата на алтруизма…
Моето понятие за свобода. Ценността на едно нещо никога не се крие в онова, което се постига с него, а в това, което плащаш за него — какво ти струва. Един пример. Либералните институции престават да бъдат либерални от момента, в който са окончателно формирани — нататък трудно ще се намерят по-активни и зли преследвачи на свободата от тях самите. Известно ни е онова, което те вършат — минират волята за власт, изравняват долини и планини чрез морала, създават дребнавост и страхливост, осигуряват триумфа на стадото. Либерализъм — тази дума бих превел като стадно оскотяване… В процеса на борбата за власт тези институции създават съвсем друго впечатление — те изискват свободата по един невероятно смел начин. По-точно казано — чрез война, война за либералните институции, представена като война на либералните инстинкти. А войната възпитава в свобода. Защото какво е свободата? Да притежаваш воля за собствена отговорност. Да запазиш разделящата дистанция. Да останеш равнодушен към трудностите, към лишенията, към самия живот. Да си готов да жертваш за делото си много хора, в това число и себе си. Свободата означава господство на мъжествените, на военните и победоносни инстинкти над други — например над щастието. Освободилият се човек, а още повече освободилият се дух, презрително тъпче всякакво задоволство и успокоение, свойствено на бакали, християни, крави, жени, англичани и какви ли не още демократи. Свободният човек е воин. С какво се измерва свободата при индивидите и народите? С противодействието, което трябва да бъде преодоляно, чрез силата, която сме употребили, за да останем „над“ нещата, да останем отгоре. Висшият тип свободен човек трябва да се търси там, където непрекъснато се преодолява най-жестока съпротива — на крачка от тиранията, на прага на опасността от робство. Погледнато психологически, това е вярно, ако под „тирани“ разбираме неумолими и жестоки инстинкти, изискващи срещу себе си максимум авторитет и дисциплина — най-добрият пример е Юлий Цезар. Това се отнася и за политиката — нека само хвърлим поглед на историята. Народите, които са имали известна стойност, никога не са били подвластни на либерални институции; голямата, великата опасност е създала от тях онова, което е внушавало респект; опасността, която ни помага и ни учи да опознаем собствените си добродетели, оръжията и средствата ни за отбрана, собствения ни дух, която ни принуждава да сме силни… Най-главното — трябва да е необходимо да станеш силен, иначе няма да станеш никога. Най-великите школи за силни хора, съществували до днес — Рим и Венеция, са разбирали свободата така, както и аз: нещо, което имаш и нямаш, което искаш, което завоюваш…
Критика на модернизма. Нашите институции не струват нищо — в това сме
