Красиво и грозно. Ние, ограничените, смятаме, че няма нищо по-зависимо от чувството ни за красивото. Онзи, който се опита да мисли за човека, без да обръща внимание на човешките удоволствия, веднага губи почва под краката си. „Красиво само за себе си“ е просто словосъчетание, дори не и понятие. В красивото човекът се самопоставя като мярка за съвършенство, кланя се сам на себе си. Веднъж създаден, един вид не може да казва за себе си друго освен да, т.е. да се самоутвърждава. Доказателство за това е най-низшият му инстинкт — запазването и продължаването на вида. Човек вярва, че светът е пълен с красота… Той по принцип се отразява в нещата, той преценява като красиво всичко онова, което рефлектира него самия; присъдата „красиво“ е негова суетност, типична за вида. Може би подозрението нашепва в ухото на скептика: нима красивото в света е в това, човекът да определя красотата му? Човекът просто е очовечил света — това е всичко. Но абсолютно нищо не ни гарантира, че точно той е моделът за красота. Как ли би изглеждал той в очите на един съдник с повишен вкус? Вероятно смел, може би самоироничен и своеволен? „О, Дионис, боже мой, защо ми дърпаш ушите?“ — попитала веднъж Ариадна любовника си философ в един от познатите ни разговори на Наксос. „Намирам ги смешни, Ариадна — отвърнал той. — Защо не са по-дълги?“
Нищо не е красиво освен човека — върху тази наивност почива цялата естетика, това е нейната първа истина. Да посочим веднага и втората: няма нищо по-грозно от изродилия се човек — и с това кръгът на естетическата присъда се затваря. Погледнато физиологически, всичко грозно отслабва и потиска човека. То му напомня за упадък, опасност и безсилие и той сам започва да губи сила. Влиянието на грозното може да се измери с динамометър. Ако някъде човек се чувства потиснат, „грозното“ просто е наблизо. Чувството му за сила, волята му за власт, смелостта и гордостта му просто отслабват и се изгубват в присъствието на грозното, докато красивото ги стимулира и активизира. И в единия, и в другия случай правим един извод: предпоставката е чудовищното изобилие, натрупало се в инстинкта. Грозното се приема като знак и симптом на дегенерацията — онова, което отдалеч ни подсеща за упадъка, предизвиква присъдата „грозно“. Всеки признак на изтощение, на старост, на умора, всяко ограничение във вид на спазъм, гърч, парализа и преди всичко миризмата, цветът, формата на развалата, завършваща с разложение, предизвикват едни и същи реакции — „грозно“. Оттук произлиза и омразата, но какво всъщност човек мрази? Няма съмнение — той мрази залеза на собствения си тип. Тук той мрази от най-дълбоките си инстинкти; в тази омраза се съдържат трепет, предпазливост, дълбочина, далновидност — това е най-дълбоката омраза, която съществува. Заради нея изкуството е дълбоко, проникновено.
Шопенхауер. Шопенхауер е последният немец, когото разглеждам (и който, заедно с Гьоте, Хегел и Хайне, е европейско, а не просто локално, „национално“ явление). За всеки психолог той е случай от първа величина, един зъл и гениален опит за нихилистично всеобезценяване на живота чрез въвеждане на противоположното понятие — великото себеутвърждаване на волята за живот извежда на преден план най-ексхуберантните жизнени форми. Едно след друго той интерпретираше изкуството, героичното, гениалното, красивото, великото съчувствие, познанието, жаждата и волята за истина, трагедията, и то все като следствие на отрицанието, на „необходимостта“ от отрицание, заложено във волята — всъщност най-великата психологическа фалшификация в историята след християнството. Вглеждайки се по-точно, ще съзрем наследството на християнската интерпретация: само че Шопенхауер приемаше, макар и в нихилистичен, т.е. в християнски смисъл, отречените от самото християнство висши културни достижения на човечеството (във вид на „пътища към спасението“, на „праформи на спасението“, на „стимула от необходимостта от спасението“).
Ще посоча един-единствен случай. Шопенхауер говори за красотата с една тромава жар — в последна сметка защо? Защото той вижда в красотата моста, през който непрекъснато искаш да продължиш пътя си… За него красотата е „моментното спасение от волята“, но към вечното спасение тя примамва непрекъснато… Той описва красотата като „лечителка“, „спасителка“ от „фокуса на волята“, от сексуалността, в красотата той вижда дори отричане на инстинкта за продължаване на рода! Ама че чудноват светец! Някой му противоречи и мисля, че това е природата. Защо изобщо съществува красота в тона, в баграта, в миризмата, в ритмичното движение на природата? Кое принуждава красотата да се проявява видимо? За щастие един философ противоречи на Шопенхауер, и то не кой да е, а божественият (по думите на самия Шопенхауер) Платон, който твърди, че всяка хубост и красота те подбуждат към съзидание, към оплодяване и именно в това е есенцията на въздействието й — от сетивното към висините на духовното…
Платон отива и по-нататък. С невинност, свойствена единствено на гърците, а не на „християните“, той заявява, че не би съществувала никаква „платоническа философия“, ако в Атина не е имало толкова красиви младежи и девойки — именно те възбуждат еротичните видения на, философите и не им дават мира, докато не хвърлят семето си във всички неща, в недрата на така благодатната почва. И той е чудноват светец, просто да не вярваш на ушите си, ако изобщо можеш в нещо да му вярваш. Най-малкото отгатваме, че в Атина се е философствало иначе, поне открито. Нищо не е по-малко гръцко от словесната еквилибристика, осъществена от един пришълец, изпитващ душевна любов към бога — така би сторил Спиноза. Според Платон философията по-скоро би била дефинирана като еротично състезание, отколкото като усъвършенстване и вглъбяване в старата гимнастика на наслаждението и нейните предпоставки… Какво всъщност се роди от тази философска еротика на Платон? Една нова форма на изкуството на гръцкото наслаждение, диалектиката. Припомням още, че за чест на Платон и за жалост на Шопенхауер цялата велика култура и литература на класическа Франция е родена върху основата на сексуалното любопитство. Там винаги можем да потърсим вежливостта, галантността, „половото“ съперничество, „жената“ — и няма да търсим напразно…
L’art pour l’art31. Борбата против целта на изкуството е била винаги борба против морализаторската тенденция в него, против подчинението му на морала. Изкуство за изкуството означава всъщност „по дяволите морала“! Но дори само тази враждебност издава насилието на предразсъдъка. Ако изключим от изкуството смисъла на морална проповед и подобряване на човечеството, от това далеч не следва, че то е безцелно, безсмислено и безполезно, с една дума, „изкуство за себе си“, че е просто един червей, захапал опашката си. „По-добре никакъв смисъл, отколкото морален“ — това ни съветва чувствеността. Напротив, един психолог пита винаги: какво прави изкуството? Не възхвалява ли? Не възвеличава ли? Не подбира ли? Не извежда ли? С всичко това изкуството усилва или отслабва определени оценки. Нима това е просто между другото? Случайно ли е? Нима е нещо, в което инстинктът на твореца и артиста не взема участие? Или: не е ли това предпоставката, че творецът може?
