или просто заповедно. Висшето усещане за власт и сигурност се изразява в онова, което притежава великият стил. Онази сила и власт, която не се нуждае от доказателства, за която е без значение дали ще се харесва, отговаряща точно, без да се нуждае от свидетели. Тя съществува несъзнателно благодарение на своите противници, тя е съдбовно смирена в себе си — един велик закон. В това е същността на великия стил.
Прочетох биографията на Томас Карлайл28 — един фарс против познанието и волята, една героико-морална интерпретация на диспептични състояния. Карлайл е човек на силните думи и етюди, един оратор по необходимост, притежаващ едновременно както копнежа да проповядва силна вяра, така и неспособността да вярва (в това отношение е типичен романтик!). Копнежът към по-силна вяра не е доказателство за нейното наличие, а много повече за обратното. Ако притежаваш това изискване, можеш да си позволиш приятния лукс на скептицизма — обладаваш достатъчна сигурност и устойчивост за това. Чрез една приповдигнатост в боготворението на хората, обладаващи силна вяра, а също и чрез своята ярост срещу малцината естествени Карлайл потиска нещо у себе си — той просто се нуждае от шум. Една непрекъсната и страстна себе-_несговорчивост_ — това е неговото амплоа, по този начин той е и си остава интересен. Наистина в Англия се възхищават най-вече от неговата приказливост. Е, това е типично английско, а погледнато от позицията на твърдата английска убеденост, в проявата на нещата единствено чрез техните предимства, той е дотолкова лесно разбираем, че поевтинява… В основата си Карлайл е един английски атеист, за когото е въпрос на чест да не е такъв.
— 13 —
Емерсън29. Много по-знаещ, по- многостранен, по-рафиниран от Карлайл — преди всичко по-щастлив… Той е от тези, инстинктивно хранещи се с амброзия, които просто оставят непокътнато в нещата онова, което не могат да сдъвчат. В сравнение с Карлайл той е човек на вкуса. Въпреки че много го е обичал, Карлайл го определя като човек, който „не ти дава да го захапеш“. Казано е с право, но не във вреда на Емерсън. Той притежава онази добродушна веселост, която преди всичко възбужда сериозност — той не знае и не се интересува дали е остарял и колко още ще бъде млад. Духът му винаги намира начин да бъде доволен и благороден. И досега той скита из веселата трансцендентност като онзи стар добряк, който се връщал от мила среща. Той с благодарност казвал: „Ut desint vires tamen est laudanda voluptas.“30
Анти-Дарвин. Ако говорим за известната „Борба за живот“, на мен тя ми изглежда повече твърдение, отколкото доказателство. Цялостният аспект на живота не е в нуждата, нито в глада, а по-скоро в богатството, в задоволеността, в дори абсурдното разточителство — където има борба, тя е за власт… Не трябва да смесваме Малтус с природата. Ако приемем все пак, че такава борба съществува, то тя се развива в посока, противоположна на тази, която желае Дарвиновата школа, което би трябвало да желаят в тази школа — тази борба е враждебна за силните, за привилегированите, за щастливите изключения. Видовете не се развиват към съвършенство — слабите непрекъснато стават господари на силните, защото са повече и са по-хитри… Дарвин е забравил (съвсем по английски!), че слабият обладава повече дух… Трябва да ти е необходим дух, за да го придобиеш; когато вече не се нуждаеш от нещо, ти го загубваш. „Който притежава силата, не се нуждае от дух.“ „Потрябвал ни е! — казват днес в Германия. — Нали ще ни остане Империята!“ Както се вижда, в понятието дух влагам предпазливост, търпение, хитрост, престореност, висше самообладание и всичко, което се нарича мимикрия (към последното се отнасят и голяма част от добродетелите).
Каузистика на психолога. Психологът е познавач на човека — а всъщност защо той изследва хората? На техен гръб той печели някои малки привилегии — в отделни случаи и по-големи, — той е политик! Но ето и друг, който познава човека. И вие смятате, че той не го прави за своя изгода, че той е висшата „обективност“? Внимавайте! Вгледайте се добре! Той вероятно желае дори и по-опасна привилегия — да смущава хората, да ги „гледа отвисоко“, да не се смесва повече с тях. Такъв „обективист“ презира човека, докато първият е хуманен — това се вижда от пръв поглед. Той върви поне редом с хората, ако не и между тях…
За да опиша множеството случаи, поставящи под съмнение психологическия такт на немците, ми пречи единствено почтеността. Веднага мога да подкрепя тезата си: никога няма да простя на немците, че сгрешиха в избора си на Кант и неговата „Философия през задната врата“, както я наричам — това изобщо не е типът на интелектуалната почтеност. Другото, което не мога да слушам, е прословутото „и“ — немците казват „Гьоте и Шилер“, страхувам се, че те казват дори „Шилер и Гьоте“. Та те не познават ли този Шилер? Има и по-лошо „и“, със собствените си уши чух да казват — е, вярно, бяха само университетски професори — „Шопенхауер и Хартман“…
Хората, които обладават дух, а освен това са и силни, надживяват и най-болезнените трагедии — но те се отнасят почтително към живота именно защото той им се противопоставя.
За „интелектуалната съвест“. Нищо не ми изглежда днес по-рядко срещано от истинското лицемерие. Имам сериозното съмнение, че чистият и благ въздух на нашата култура не му понася добре. Лицемерието принадлежи на вековете, в които е господствала великата вяра — тогава човек не се е отказвал от убежденията си дори и когато е трябвало по необходимост да ги прикрива с други. Днес хората по-лесно се освобождават или, което е по-често срещано, приемат още една вяра — и във всички случаи остават честни. Без съмнение в наше време са възможни многократно повече убеждения наведнъж, в сравнение с миналото: възможно — това означава позволено, безвредно. Оттук произлиза и толерантността към собствената личност. Тази толерантност позволява множество убеждения, те пък от своя страна живеят поносимо едно с друго, взаимно се пазят от това, да не се компрометират помежду си, както впрочем и целият днешен свят. С какво би могъл да се компрометираш днес? С последователност. Ако вървиш по права линия. Ако онова, което казваш, не е поне петсмислено. Страхувам се, че модерният човек е толкова удобен за обладаване от някои пороци, че те просто ще изчезнат като такива. Всяко зло, което е обусловено от силна воля — а вероятно не съществува зло без присъствието на волята, — при допир с нашия нездрав въздух се изражда в добродетел… Малкото лицемери, с които се запознах, имитират лицемерието — те, както и всеки десети днешен човек, бяха актьори.
