маниерите на още невъзпитаните юноши. Колко студенина лъха от тази артистка, все още не излизала на подобаващата й сцена! Студена като Юго, като Балзак, като всички пишещи романтици! Колко самодоволна е тази плодовита в писането крава, която, както впрочем и нейният ангел Русо, обладава нещо немско в най-лошия смисъл. А това стана възможно едва при упадъка на френския вкус! Но Ренан я обожаваше…
Морал за психолози. Да не създаваме булевардна психология. Да не наблюдаваме заради самото наблюдение! Това е кривогледо, преувеличено и измъчено. Не бих съветвал да се разглежда преживяното като воля за преживяно. В преживяното не трябва да се оглеждаш, всяко подобно оглеждане накрая води до гледане на нещата „с лошо око“. Един роден психолог инстинктивно се предпазва от гледане заради самото него — същото се отнася и за родения художник. Той не работи според природата, а се оставя на своите инстинкти, на своята camera obscura27, като по този начин изразява „случай“, „природа“, „преживяно“… И чак тогава осъзнава общото, края, отговора — той не познава съзнателното абстрахиране от конкретния случай. Какво би станало, ако това се извърши по друг начин? Например както парижките романисти, които създават булевардна, амбулантна психология? Те непрекъснато дебнат действителността и вечер се завръщат с пълна шепа странности и куриози. Но погледнете крайния резултат — купчина лекета, в най- добрия случай някаква мозайка, но винаги нещо сглобено, неспокойно, крещящо шарено. Най-лошото в тази област е заслуга на носителите на „Гонкур“ — и два реда, написани от тях, карат психолога да настръхне. Природата, преценена от позицията на изкуството, не е модел. Тя преувеличава, изкривява, оставя празнини. Природата е случай. Изследването „според природата“ е лош признак, издаващ наличието на подценяване, слабост и фатализъм; да лежиш в праха пред дребните факти — това ми се струва несвойствено за един съвършен художник. Да видим какво става, какво е — това е работа на друг вид духовност — антиартистичната, фактическата. Трябва да знаеш кой си…
За психологията на артиста. За да съществува изкуство, за да е налице естетическо виждане и създаване, е необходима една физиологическа предпоставка — опиянението. То трябва най-напред да повиши възбудеността на целия организъм — извън това състояние не се постига изкуство. Всички толкова различни форми на опиянението притежават тази сила — и най-вече опиянението от половата възбуда, най-старата и първична негова форма. Подобно е опиянението, породено от всички силни страсти и афекти — от празника, от състезанието, от красивото изпълнение, от победата, от екстремното движение, от жестокостта, от разрушението. Съществуват и други видове — от метеорологични състояния (например пролетта), от въздействието на наркотици, и, накрая, опиянение от волята, от преливащата воля. При опиянението най- съществено е чувството за прилив на сила, усещането за съвършенство. При подобно състояние се отдаваш на нещото, принуждаваш се то да те завладее, улавяш го, просто го насилваш — някои наричат този процес „идеализиране“. Да се освободим от един предразсъдък — идеализирането не се състои, както е прието да се смята, в абстрахиране от дребното и страничното. Тук по-скоро е решаващо едно чудовищно подчертаване на главните черти, при което второстепенните просто се изгубват.
В подобно състояние можеш да обогатиш всичко, черпейки от собственото му съвършенство — онова, което виждаш, и онова, което искаш, изглежда мощно, претоварено със сила и енергия. Тогава човек довежда всичко до там, щото да отговаря на силата му — докато нещата станат рефлекси на това собствено съвършенство. Именно това преобръщане в съвършенство, необходимостта от такова превръщане е изкуство. Дори онова, което нещото не притежава, въпреки това му се прибавя е цел удоволствие — в изкуството човекът се наслаждава на собственото си съвършенство. Би трябвало да е позволено създаването на противоположно състояние — едно специфично антиизкуство на инстинкта, — където всички неща обедняват, отслабват, разколебават се, стават нищожни. В тоя смисъл историята просто изобилства от подобни антиартисти, които по необходимост трябва да изцеждат нещата, трябва да ги направят слаби и хилави. Такива са например истинските християни — да вземем Паскал, — просто от християнин не става артист. Ако обаче погледнем Рафаело и го сравним с някой хомеопатичен християнин от XIX век — Рафаело казва да, Рафаело прави, следователно Рафаело не е бил християнин…
Какво означават въведените от мен в естетиката противоположни понятия Аполоново и Дионисово, разглеждани и възприемани като видове опиянение? Аполоновото опиянение запазва във възбудено състояние преди всичко окото, така че то придобива визуална сила. Художникът, скулпторът и епикът са par exelence визионери. Напротив, в Дионисовото състояние е възбудена цялата система на афектите, тъй че всички изразни средства изведнъж се отприщват и цялата сила на представяне, възпроизвеждане, трансформация, преображение и промяна буйно се освобождава от тялото. Същественото на тази метаморфоза е в нейната лекота, в невъзможността да не реагираш (подобно на някои истерици, които при всеки знак се хвърлят във всяка роля). За Дионисовия човек е невъзможно да не разбере някакво внушение, той не пропуска което и да е състояние на афекта, той притежава във висша степен възприемащ и разгадаващ инстинкт, също както и великото изкуство на съпричастието. Той влиза „под кожата“ на всичко, всеки афект му е близък, но всъщност това е само остатъкът от един много по-пълен и завършен изразен свят на афекта, нещо като утайка на Дионисовия хистронизъм. Например за осъществяването на музиката като особено изкуство са изключени множество сетива (например мускулите, защото при определено състояние ритъмът се усеща най-продължително именно там), така че човек да не може веднага да възприеме и изрази всичко онова, което чувства. Въпреки всичко това е нормално Дионисово състояние, особено разгледано като прасъстояние — музиката е една бавно достигната негова специфика, но тя не е за сметка на останалите му компоненти.
Актьорът, мимът, танцьорът и музикантът са родствени в своите инстинкти, но постепенното им специализиране е довело до разлики и дори до противоречия. Лирикът най-дълго е останал сроден с музиканта, а актьорът — с танцьора. Архитектът не изразява нито Дионисовото, нито Аполоновото състояние, той е въплъщение на най-великия акт на волята, онази воля, която премества планини — това е опиянението от великата воля, която се изисква от изкуството. Най-висшите хора са инспирирани от архитектите — последните винаги са били под въздействието на силата. В строежа трябва да бъде въплътена гордостта, победата, триумфът над тежестта, волята за власт, архитектурата е едно красноречие на силата, изразено във форми — понякога сговорчиво, често ласкателно
