— Не си го обмислил — отвърна Оуен. Видях как Хомър се наежи, после хвърли бърз поглед към края на рамото ми и се засрамих. Нямах нужда спътниците ми да ме държат за ръката, а в това състояние само щях да ги забавя.
Преди да отворя уста за възражение, Оуен продължи:
— Размисли. Така имаме притегателна сила, от която ще е глупаво да се откажем. Джил, вземи цигара. Не, не с лявата ръка…
Бях пиян, славно пиян и се чувствах безсмъртен. Тънките марсианци сякаш се движеха в стените, стените приличаха на прозорци с картини от един Марс, какъвто никога не е имало. За пръв път тази вечер вдигнах чашата си за наздравица:
— За Оуен, от Джил Ръката. Благодаря.
Прехвърлих цигарата във въображаемата си ръка.
Сигурно вече сте си представили, че я държа с въображаемите си пръсти. Повечето хора имат същото впечатление, но то е погрешно. Стиснах я най-позорно в юмрука си. Огънчето не можеше да ме изгори, разбира се, но все пак имах чувството, че държа оловен слитък.
Бях подпрял въображаемия си лакът на масата и така изглеждаше по-лесно — което беше смешно, но помагаше. В интерес на истината очаквах въображаемата ми ръка да изчезне, след като ми трансплантираха нова. Но открих, че мога да се абстрахирам от новата си ръка и да хващам малки предмети в невидимата, да долавям фини усещания с върховете на невидимите си пръсти.
Спечелих си прозвището Джил Ръката през онази нощ в Церес. Всичко започна с летящата цигара. Оуен се оказа прав. Накрая не остана човек в бара, който да не наблюдава смаяно плаващата цигара, която пушеше едноръкият мъж. Единственото, което трябваше да направя, бе да открия с периферното си зрение най-хубавото момиче в заведението и после да уловя погледа му.
През онази нощ бяхме в центъра на най-голямото импровизирано веселие, което някога се бе развихряло в базата на Церес. Съвсем не беше планирано така. Използвах трика с цигарата на три пъти, така че всеки от нас да си определи среща с гадже. Третото момиче обаче имаше вече кавалер, който празнуваше нещо — бе продал някакъв патент на земна промишлена фирма. Хвърляше пари наоколо като конфети. Затова го оставихме. Правех фокуси, като пъхах есперни пръсти в затворена кутия, за да кажа какво има вътре, а когато свърших, всички маси бяха събрани заедно, като аз, Хомър, Оуен и три момичета се намирахме по средата. После запяхме стари песни, барманите също се включиха и изведнъж всичко мина за сметка на заведението.
Накрая около двайсетина от нас се озовахме в един палат на орбита, чийто собственик бе Говорителя на правителството на Пояса. Златокожите полицаи вече се бяха опитали да ни арестуват и Говорителя се бе държал наистина доста грубо, но после им се извини, като ги покани да се присъединят към нас…
Ето защо използвах ТК върху толкова много цигари.
От другата страна на бар „Марс“ едно момиче в рокля с прасковен цвят седеше и ме оглеждаше, подпряло брадичката си. Станах и се приближих до него.
Главата ми беше наред. Това бе първото нещо, което проверих след като се събудих. Очевидно се бях сетил да взема хапче срещу махмурлук.
Върху коляното ми бе метнат нечий крак. Усещането беше приятно, въпреки че натискът бе накарал прасеца ми да изтръпне. Под носа ми бе разпиляна ухаеща тъмна коса. Не се помръднах. Не исках да разбере, че съм буден.
Ужасно неудобно е да се събудите с някое момиче и да не можете да си спомните името му.
Е, да видим. Върху дръжката на вратата внимателно бе закачена рокля с цвят на праскова… Припомних си колко много бях обикалял предишната вечер. Момичето от бар „Марс“. Кукленото шоу. Каква ли не музика. Говорех за Оуен и тя ме отклони от темата, защото я потискаше. После…
Ха! Тафи. Фамилията я бях забравил.
— Добро утро — рекох.
— Добро утро — отвърна тя. — Не се опитвай да шаваш, закачени сме…
На трезвата сутрешна светлина Тафи изглеждаше красива. Дълга черна коса, кафяви очи, кремава незагоряла кожа. Да си красив толкова рано сутрин беше чудесен номер и аз й го казах, а тя се усмихна.
Долната част на крака ми бе изтръпнала, докато не започна да ме боде с подновеното си кръвообращение. Направих гримаса и зачаках да се успокои. Тафи се обличаше и поддържаше непрекъснат лек разговор.
— Тази трета ръка е странна. Спомням си как ме притискаше здраво с две ръце и ме милваше отзад по врата с третата. Много приятно. Напомня ми един разказ от Фриц Лейбър.
— „Скитникът“. Момичето-пантера.
— Ъхъ. Колко момичета си хванал с този трик с цигарата?
— Никое толкова хубаво, колкото теб.
— А на колко момичета си казвал това?
— Не мога да си спомня. По-рано винаги успявах. Може пък този път да е истина.
Разменихме си усмивки.
Минута по-късно забелязах, че бе сбърчила замислено вежди зад гърба ми.
— Нещо не е наред ли?
— Просто си мислех. Ти наистина беше готов да чупиш и палиш миналата нощ. Надявам се, че не пиеш толкова много през цялото време.
— Защо? Тревожиш ли се за мен?
Тя поруменя, после кимна.
— Трябваше да ти кажа. Мислех, че съм го направил снощи. Бях на ритуално напиване. Когато умре добър приятел е задължително да се натряскаш.
Тафи явно се успокои.
— Не исках да засягам…
— Нищо лично? Защо не? Права си. Във всеки случай аз харесвам… — майчинския тип, но не можех да го кажа. — Хората, които се безпокоят за мен.
Тафи докосна косата си с някакъв сложен гребен. Няколко движения накараха косата й мигновено да се прибере на място. Статично електричество?
— Напиването беше добро — рекох аз. — Оуен би се гордял с него. И това ще бъде цялото ми оплакване. Едно напиване и… — разтворих ръце — край.
— Не е лош начин да си отидеш от света — разсъждаваше Тафи. — Стимулирането с ток, имам предвид. Искам да кажа, ако трябва да напуснеш сцената…
— Стига вече! — Не знам как успях да се вбеся за толкова кратко време. Слаб като таласъм и ухилен в креслото за четене, трупът на Оуен внезапно оживя пред очите ми. Часове наред бях отблъсквал тази картина. — Да скочиш от някой мост е напълно достатъчно — изръмжах аз. — Да умираш в продължение на месец, докато токът прогаря мозъка ти, може да предизвика само чувство за гадене.
Тафи се учуди.
— Но твоят приятел го е направил, нали? А ти не ми го описа като страхливец.
— Глупости — чух се да казвам. — Не го е направил. Той е бил…
Просто така, бях сигурен. До прозрението трябва да съм стигнал, докато съм бил пиян или съм спал. Естествено, че не се бе самоубил. Това не беше Оуен. А и токоманията не се връзваше с него.
— Той е бил убит — заявих. — Уверен съм в това. Как не го проумях веднага! — И скочих към телефона.
— Добро утро, г-н Хамилтън. — Инспектор Ордас изглеждаше съвсем свеж и спретнат тази сутрин. Изведнъж осъзнах, че не съм се обръснал. — Виждам, че не сте забравили да вземете хапче против махмурлук.
— Правилно. Ордас, не ви ли е хрумвало, че Оуен може да е бил убит?
— Разбира се. Но едва ли е възможно.
— Мисля, че е възможно. Да предположим…
