— Г-н Хамилтън.
— Да?
— Имаме уговорка за обяд. Защо не го обсъдим тогава? Да се срещнем в Щаба в дванайсет.
— Добре. И нещо, за което можете да се погрижите тази сутрин. Проверете дали Оуен е имал разрешително за нудизъм.
— Смятате ли, че би могъл да има?
— Да. На обяд ще ви обясня защо.
— Чудесно.
— Не затваряйте. Споменахте, че сте намерили човека, който е продал на Оуен друда и куплунга. Как му беше името?
— Кенет Греъм.
— Така си и мислех. — Затворих.
Тафи ме докосна по рамото.
— Наистина ли смяташ, че може да е бил… убит?
— Да. Цялата постановка е зависела от това той да не успее да…
— Не. Почакай. Не искам да знам нищо повече.
Обърнах се да я погледна. Тя действително не искаше. От самата тема за смъртта на един непознат й прилошаваше.
— Добре. Слушай, ще съм голям негодник изобщо да не ти предложа закуска, но трябва незабавно да се захвана с тази работа. Мога ли да ти поръчам такси?
Когато таксито пристигна, пуснах в прореза монета от десет марки и й помогнах да се качи. Успях да взема адреса й, преди да потегли.
Щабът на РАМО жужеше от обичайната утринна активност. Към мен отправяха поздрави и аз им отвръщах, без да спирам за разговор. В крайна сметка всичко важно щеше да стигне до мен.
Когато минавах покрай стаичката на Джули, погледнах вътре. Тя бе заета с напрегната работа, отпусната върху самонапасващата се кушетка, като си водеше бележки със затворени очи.
Кенет Греъм.
По-голямата част от бюрото ми беше заета от терминал, свързан с компютъра в подземието. Обучението как да работя с него ми бе отнело няколко месеца. Натраках поръчка за кафе и понички, а после набрах:
ИЗВЕЖДАНЕ НА ИНФОРМАЦИЯ. КЕНЕТ ГРЕЪМ.
ОГРАНИЧЕНО РАЗРЕШИТЕЛНО: ХИРУРГИЯ.
ОБЩО РАЗРЕШИТЕЛНО: ТЪРГОВИЯ С ОБОРУДВАНЕ ЗА ДИРЕКТНО ТОКОВО СТИМУЛИРАНЕ.
АДРЕС: ЗАПАДЕН ЛОС АНДЖЕЛЕС.
От процепа започнаха да се плъзгат листове и да се трупат на бюрото ми. Нямаше нужда да ги чета, за да разбера, че съм бил прав.
Новите технологии създават нови обичаи, нови закони, нови обноски, нови престъпления. Половината от дейността на полицията на Обединените нации, на тъй нареченото РАМО, бе да се занимава с престъпления, които не са и съществували до преди век. Черната борса с органи беше резултат от хилядолетния напредък на медицината, от живота на милиони хора, самопожертвувателно посветили се на идеала да излекуват болните. Прогресът бе превърнал тези идеали в реалност и, както обикновено, бе породил нови проблеми.
През 1900 г. Карл Ландщайнер класифицирал човешката кръв в четири групи, като за пръв път дал реални шансове на пациентите да оцелеят след кръвопреливане. Технологията на трансплантирането се бе развивала в продължение на целия двайсети век. Пълно кръвопреливане, суха кост, кожа, живи бъбреци, живи сърца — всички те можеха да се пренасят от едно тяло в друго. Само за тези сто години десетки хиляди живота бяха спасени от донори, завещали телата си на медицината.
Броят на донорите обаче беше ограничен и не всички умираха по начин, който позволяваше да се спаси нещо ценно от телата им.
Потопът дойде някъде преди по-малко от стотина години. Един здрав донор (такова животно, разбира се, нямаше) можеше да спаси десетина живота. Защо тогава някой осъден убиец да умира безцелно? Най- напред няколко щата, а после и повечето нации в света прокараха нови закони. Осъдените на смърт криминални престъпници трябваше да се екзекутират в болница, като хирурзите спасяваха каквото могат за органовите банки.
Милиардите по света искаха да живеят, а банките за органи бяха самият живот. Човек можеше да живее вечно, докато лекарите бяха в състояние да вкарват в него „резервни части“ по-бързо, отколкото се износваха неговите собствени. Но те можеха да го правят, само докато световните банки за органи бяха заредени.
Стотици неорганизирани движения за премахване на смъртното наказание замряха тихо и незабележимо. Всеки можеше да се разболее в някой момент.
А в банките за органи недостигът продължаваше. Все още умираха пациенти поради липса на органи, които да ги спасят. Световните законодатели отговориха на постоянния натиск от целия свят със съответни закони. Смъртно наказание се присъждаше за убийство от първа, втора и трета степен. За нападение със смъртоносно оръжие. И за още много престъпления: изнасилване, измама, злоупотреба, раждане на деца без разрешително, четири или повече случая на фалшива реклама. В продължение близо на век тази тенденция нарастваше, докато световните гласоподаватели се бореха за запазване на правото си да живеят вечно.
Но дори и така трансплантатите не стигаха. Жена с увреждане на бъбреците можеше да чака година за присаждането на един здрав бъбрек, който да подсигури остатъка от живота й. Трийсет и пет годишен пациент със сърдечно заболяване се принуждаваше да живее със здраво, но четирийсетгодишно сърце. Бял дроб, част от черен дроб, протези, които се износваха твърде бързо или тежаха твърде много или вършеха твърде малко работа… Нямаше достатъчно престъпници. Не бе изненадващо, че смъртната присъда беше спирачка. При риска да попаднат в стаята за донори на някоя болница хората престанаха да вършат престъпления.
За незабавна подмяна на развалената ви храносмилателна система, за младо и здраво сърце, за цял черен дроб, след като от пиене сте унищожили вашия… трябваше да отидете при някой органоборсаджия.
Работата на органоборсаджиите има три страни.
Едната е отвличането и убиването. Рискована е. Не можете да напълните банка за органи, като чакате доброволци. Екзекутирането на осъдени престъпници е монопол на държавата. Така че трябва да излезете и да си хванете донори: на плъзгащата се пътека в някой пренаселен град, на летището, на шосето край закъсала кола с пробил кондензатор… където и да е.
Продажбата е не по-малко опасна, защото дори отчаяно болният човек понякога проявява съзнание. Той си купува трансплантата, а после отива право при РАМО, за да излекува болестта и съвестта си, като предаде цялата банда. Затова продажбата е донякъде анонимна, но тъй като рядко купувачът идва втори път, това едва ли е от значение.
Третата страна е техническата, медицинската. Това навярно е най-безопасната част. Можете да разположите болницата си където поискате, колкото и да е голяма. Чакате донорите, които пристигат все още живи, после разпращате черни дробове, жлези, жива кожа на квадратен дециметър, всичките с прилежно описание върху етикета за възможна реакция на отхвърляне.
Не е толкова лесно, колкото звучи. Трябват ви доктори. И то добри.
Ето къде действаше Лорън. И държеше монопол.
Откъде ги намираше? Все още се опитваме да разберем. Този човек бе открил някакъв безотказен начин да набира, на практика масово, талантливи лекари, но без чест. Сам ли беше в действителност? Всичките ни източници твърдяха, че е така. И той държеше половината Западно крайбрежие в ръцете си. Лорън. Нито холографии, нито отпечатъци от пръстите или снимка на ретината, нито даже описание. Всичко, с което
