Лари Нивън
Беззащитните мъртъвци
Мъртъвците лежаха един до друг под стъклото. Преди доста време, в един по-просторен свят, възрастните хора ги погребвали в земята, всеки в собствен ковчег с двойни стени. Сега, в приблизително хронологичен ред, лежаха по гръб и чертите им се виждаха ясно през трийсетте сантиметра течен азот, затворен между две дебели стъклени плочи.
На друго място в сградата „спящите“, както също ги наричаха, лежаха облечени в официални дрехи от десетина периода. В два дълги контейнера на друг етаж те бяха разкрасени с козметични средства за ниски температури, а по кожата им се виждаше маджун, който запълваше или покриваше по-големите рани. Странен обичай. Бе се запазил едва до средата на миналия век. Очевидно спящите се надяваха някой ден да се върнат към живота. Уврежданията се забелязваха от пръв поглед.
При тези тук те личаха отдалеч.
Всичките бяха от самия край на двайсети век. Изглеждаха ужасно. Някои очевидно бяха неспасяеми, претърпели злополуки хора и съгласно завещанията им ги бяха погребали в хладилни контейнери независимо от случилото се. На гърдите на всеки спящ бе закачена табелка с описание на уврежданията в мозъка и тялото му, но шрифтът беше толкова дребен и архаичен, че едва се разчиташе.
Разнебитени, проядени или изхабени от болести, те всички изразяваха търпеливо примирение. Косите им съвсем бавно се разлагаха. Бяха опадали и образуваха дебели сиви полумесеци около всяка глава.
— На времето ги наричаха трупчета, замразени мъртъвци. Или Homo snapiens, чупливите. Можете да си представите какво би станало, ако изпуснете някой от тях.
Г-н Рестарик не се усмихна. Отговаряше за тези хора и се отнасяше към задачата си сериозно. Очите му гледаха сякаш през мен, а дрехите му бяха изостанали с десет до петдесет години от модата. Изглежда постепенно самият той се губеше в миналото с тази работа.
— Тук имаме над шест хиляди. Мислите ли, че някога бихме ги върнали към живота?
Бях РАМО, можеше и да зная.
— А вие?
— Понякога и аз се чудя. — Той сведе поглед. — Не и Харисън Кон. Вижте го само как е разкъсан. Нея също — половината й лице е отнесено — тя едва ще вегетира, ако я съживите. По-късните не изглеждат толкова зле. Преди 1989 г. лекарите не са знаели как да замразяват хора, които не са били клинически мъртви.
— Не мога да разбера смисъла. Защо?
— Биха ги обвинили в убийство. А всъщност те са щели да запазват живота. — Вдигна рамене ядосано. — Понякога спирали сърцето на пациента и после отново го пускали, за да спазят законността.
Като че ли е имало някакъв смисъл. Не се осмелих да се изсмея гласно.
— Ами този? — посочих друг.
Беше слаб и висок, на около четирийсет и пет, със здрав вид, без видими следи от смъртта, била тя насилствена или друга. Дългото тясно лице все още изразяваше властност, въпреки че хлътналите му очи бяха почти затворени. Между леко разтворените устни се виждаха зъби, подравнени с шини както е било модно едно време.
Г-н Рестарик погледна табелката.
— Левитикъс Хейл, 1991 г. О, да. Хейл е страдал от параноя. Трябва да е бил първият, когото са замразили именно заради това. И правилно са постъпили. Ако го съживим сега, ще го излекуваме.
— Ако.
— Правено е.
— Естествено. Само че губим по един на всеки трима. Навярно Хейл би си опитал късмета. Но той е луд, разбира се. — Огледах редиците дълги, пълни с течен азот контейнери с двойни стени. Помещението бе огромно, в което всеки звук отекваше, а това беше само най-горният етаж. Гробницата на Вечността слизаше още десет етажа надолу, в скала, която би издържала всякакво земетресение. — Шест хиляди, казахте. Но Гробницата е била построена за десет хиляди, нали?
Той кимна.
— Около една трета е празна.
— Нямате много клиенти напоследък, нали?
— Шегувате се — засмя се той. — Днес никой не желае да го замразяват. Защото може да се събуди на парчета!
— Точно това се питах.
— Преди десетина години мислехме да изкопаем нови гробници. Всички тези луди деца, съвсем здрави, които се замразяваха, за да се събудят в един прекрасен нов свят. Трябваше да гледам как идват линейките и ги отнасят за резервни части! Откакто приеха Закона за замразяването, сме опразнили повече от една трета!
Тази работа с децата беше странна, наистина. Мода, религия или лудост, все пак тя бе продължила твърде дълго.
Замразените деца. Повечето от тях бяха типични случаи на аномия — младежи между петнайсет и двайсет години, които се чувстваха хванати в капана на един несъвършен свят. Историята ги бе научила (онези, които я познаваха и се вслушваха в урока й), че преди е било много по-лошо. Навярно са си помислили, че светът може да стане съвършен.
Някои заложили на това. Отначало не били много. Но след първите опити за съживяване на замразени — цяло поколение преди да се родя — започнали все повече да прибягват към това. Беше по- добре от самоубийство. Те бяха млади, богати, имаха по-добри шансове да бъдат съживени от който и да е замразен мъртвец с увреждания. Трудно се приспособяваха към обществото си. Защо да не рискуват?
Преди две години получиха отговор. Общото събрание и гласоподавателите по света приеха Закона за замразяването.
Сред замразените спящи имаше такива, на които им бе липсвала далновидност да оставят капиталите си под попечителство, други бяха избрали неподходящ попечител или бяха инвестирали в губещи акции. Ако сега се събудеха благодарение на медицината или на някакво чудо, щяха да търсят помощ като безработни, без пари и без следа от полезно образование, а в около половината от случаите очевидно и без способност да оцелеят в което и да е общество.
Замразени спящи ли бяха те или замразени мъртъвци? От правна гледна точка това винаги е било неопределено. Законът за замразяването го изясни донякъде като обяви всеки замразен спящ, който не би могъл да се самоиздържа, ако обществото реши да го събуди, за юридически мъртъв.
И една трета от замразените мъртъвци по света, милион и двеста хиляди на брой, преминаха в банките за органи.
— Вие ли отговаряхте за тях тогава?
Старецът кимна.
— Близо четирийсет години работя като дневен пазач в Гробницата. Наблюдавах как линейките отнесоха три хиляди души от моите хора. Мисля си за тях като за мои — опита се да обясни той.
— Изглежда законът не може да реши дали са живи или мъртви. Мислете за тях каквото искате.
— Хора, които са ми се доверили. Какво толкова са направили Замразените деца, че да ги убиват?
Помислих си: искали са да спят, докато другите се претрепват от работа, за да превърнат света в рай. Но това не е углавно престъпление.
— Нямаха си никой, който да ги защити. Никой, освен мен. — Пазачът сякаш потъна в миналото. След малко, с явно усилие, се върна към настоящето. — Е, няма значение. Какво мога да направя за полицията на Обединените нации, г-н Хамилтън?
— О, не съм дошъл като агент на РАМО. Тук съм, просто за да… да… — По дяволите, сам не знаех. Нещо в новините по тривизията ме бе подтикнало да дойда. — Канят се да предложат нов Законопроект за замразяването — казах аз.
— Какво?
— Втори Законопроект за замразяването. Държавните банки за органи сигурно пак са се изпразнили — рекох аз с горчивина.
Г-н Рестарик започна да трепери.
