Наистина не обърнах особено внимание, когато приеха Закона за замразяването. В болницата дори не знаем откъде идват резервните части: от криминални престъпници, от трупчета, от складове на заловени органоборсаджии. Всичко изглежда еднакво. Напоследък започнах да се замислям.
Веднъж Тафи довършила трансплантиране на бял дроб с ръце и стерилни стоманени инструменти, след като болничните машини отказали в решителен момент. Една гнуслива жена не би могла да го направи. Но напоследък самите трансплантати започнаха да я безпокоят. Откакто ме срещна. Бяхме странна двойка — хирург и РАМО, преследващ органоборсаджии.
Когато погледнах отново, Холдън Чеймбърс си бе отишъл. С Тафи си поделихме сметката, платихме и си тръгнахме.
Първото търговско ниво имаше нетипична организация и вън, и вътре. Излязохме на широк тротоар, покрай който имаше магазини и дървета, театри и открити кафенета под плоско бетонно небе, високо дванайсет метра и блестящо от светлина. В далечината, като тясна ивица под бетонното небе, се очертаваше вълнообразен хоризонт.
Тълпите бяха изчезнали, но в някои от уличните кафенета все още седяха граждани и наблюдаваха движението на света покрай тях. Вървяхме към черната лента на хоризонта, като се държахме за ръце, без да бързаме. Нищо не беше в състояние да накара Тафи да ускори крачка, когато минаваше покрай витрина на магазин. Единственото, което можех да направя, бе да спирам до нея с или без изписана на лицето търпелива усмивка. Бижутерия, дрехи, всичко, което блестеше зад стъклото…
Тя дръпна ръката ми, като рязко се обърна да погледне във витрина с мебели. Не знам какво видя. Мярнах бляскаво мигване на зелена светлина върху стъклото и избухване на зелено пламъче от една маса в съседното кафене.
Много странно. Сюрреалистично, помислих си. После сетивата ми светкавично заработиха, бързо блъснах Тафи в кръста и сам се хвърлих с претъркулване в противоположната посока. За кратко, съвсем наблизо заблестя зелена светлина. Спрях да се търкалям. В торбата на колана ми имаше оръжие с размерите на двуцевен „Дерингър“, два патрона със сгъстен въздух, които изстрелваха рояк сачми от упойващи кристалчета.
Неколцина озадачени граждани се бяха спрели да гледат какво правя.
Разкъсах торбата с две ръце. Всичко се разпиля, затъркаляха се монети, кредитни карти, личната ми карта на РАМО, цигари… — напипах оръжието. Отражението в прозореца беше от пречупване. Обикновено не можеше да се определи откъде идва лъчът на ловния лазер.
Покрай рамото ми проблясна зелена светлина. Уличната настилка шумно се напука и ме обсипа с парченца. Надвих подтика си да отскоча назад. В ретината ми се бе запазила картината — зелена нишка, тънка като острието на бръснач, която сочеше право към него.
Той се намираше на една от преките, приклекнал, и чакаше пистолета му да се зареди с нов импулс. Пратих към него облак „милостиви“ иглички. Той се плесна през лицето, обърна се да побегне и се свлече на земята. Останах, където бях, Тафи се бе свила върху тротоара, покрила главата си с ръце. Около нея нямаше кръв. Забелязах краката й да помръдват и разбрах, че не е мъртва. Все още не знаех дали е ранена.
Никой друг не се опита да стреля по нас.
Мъжът с пистолета полежа, където бе паднал, почти минута. После започна да се гърчи.
Когато стигнах до него, целият бе обзет от спазми. „Милостивите“ иглички не би трябвало да причиняват такова нещо. Извадих езика му, за да не се задуши, но не носех медикаменти, които биха могли да помогнат. Когато пристигна полицията на „Високата скала“, той вече беше мъртъв.
Инспектор Суан бе полицай като от плакат, обединяващ три раси и ужасно красив в оранжевата си униформа, която сякаш бе шита специално за него, толкова добре му стоеше. Беше отворил пистолета пред себе си и проверяваше електронните му вътрешности с чифт пинсети.
— Значи нямате никаква представа защо е стрелял по вас, така ли? — попита той.
— Точно така.
— Вие сте РАМО. Какво разследвате напоследък?
— Най-вече органоборсаджии. Проследяваме банди.
Масажирах врата и раменете на Тафи и се опитвах да я успокоя. Тя все още трепереше. Под ръцете ми мускулите й все още бяха сковани. Суан се намръщи.
— Твърде лесен отговор. Надали е член на някоя банда. Не и с този пистолет.
— Вярно е.
Прокарах палци по извивката на Тафините лопатки. Тя се пресегна и стисна ръката ми.
Пистолетът. Не бях очаквал Суан да направи подобно заключение. Ловният лазер не бе модифициран, сякаш беше взет направо от рафта.
Официално никой по света не произвежда оръжия, които да убиват хора. В рамките на Конвенциите дори армиите не ги използват, а полицията на Обединените нации си служи с „милостиви“ пистолети, с което се цели да се запазят невредими поразените криминални престъпници за пред съда… и по-късно за банките за органи. Убиващи оръжия се произвеждат единствено за лов на животни. И се очаква да се използват… е, от истински спортсмени.
Доста лесно е да се направи лазер с рентгенови лъчи, който да стреля непрекъснато. Той би съсипал всичко живо, независимо колко бързо бяга, нито зад какво се крие. Животното дори не би разбрало, че стрелят по него, докато лъчът не пререже тялото му — невидимо острие на меч, дълъг километър.
Но това е касапница. Жертвата би трябвало да има някакъв шанс — най-малкото трябва да знае, че е обстрелвана. Стандартният ловен лазер изстрелва импулс видима светлина и позволява повторно използване едва след секунда. Не е по-добър от пушка, с изключение на това, че не допуска отклонение, далекобойността му е почти безгранична, не му свършват патроните, не прави месото на кайма и няма откат. Затова е и спортсменско оръжие.
Спрямо мен спортсменството на ловния лазер се бе оказало тъкмо достатъчно. Притежателят му бе мъртъв. А аз не.
— Не че е чак толкова лесно да се модифицира ловен лазер — каза Суан. — Изискват се някои основни познания по електроника. Самият аз мога да го направя…
— Аз също. Защо не? И двамата сме преминали полицейско обучение.
— Въпросът е, че аз не познавам човек, който да не би могъл да намери майстор, който да модифицира ловния лазер, така че да стреля с по-чести импулси или дори с непрекъснат лъч. Приятелчето ви трябва да се е страхувало да замеси когото и да е другиго в тази работа. Трябва да ви е имал зъб по твърде лични причини. Сигурен ли сте, че не го познавате?
— Никога по-рано не съм го виждал. Поне не с това лице.
— И сега той е цензурирано мъртъв — рече Суан.
— Което на практика не доказва нищо. Някои хора са алергични към полицейските упойки.
— Използвали сте стандартно оръжие на РАМО, нали?
— Да. Дори не стрелях от двете цеви. Не бих могъл да го натъпча с толкова много иглички. Но има алергични реакции.
— Особено ако поемете нещо, което да ги предизвика. — Суан остави пистолета и се изправи. — Е, аз съм само един градски полицай и не разбирам много-много от работата на РАМО. Чувал съм обаче, че понякога органоборсаджиите взимат нещо, за да не заспиват като другите, когато някое РАМО ги порази с упойка.
— Да. Органоборсаджиите не обичат самите те да бъдат използвани за резервни части. Имам една хипотеза, инспекторе.
— Слушам ви.
— Той е бивш органоборсаджия. Мнозина от тях се оттеглиха, когато беше приет Законът за замразяването. Пазарите им изчезнаха, а някои от тях вече бяха натрупали богатства. Преустановяват дейността си и стават почтени граждани. Един почтен гражданин може да си окачи на стената ловен лазер, но само ако не е променен. Може и да го модифицира, ако му се наложи, само за един ден.
— Изведнъж въпросният почтен гражданин забелязва стар враг.
