— Влизащ може би в някой ресторант. Така че той е имал време, колкото да отиде до дома си и да вземе пистолета, докато ние сме вечеряли.
— Звучи правдоподобно. Как да го проверим?
— Като анализирате спектъра на отхвърляне на мозъчната му тъкан и изпратите всичко, до което се доберете, в Щаба на РАМО. Ние ще свършим останалата работа. Един органоборсаджия може да си смени лицето и върховете на пръстите си, както пожелае, но не може да повиши поносимостта си към трансплантати. Възможно е да разполагаме с негово досие.
— Вие ще ми съобщите после резултата.
— Естествено.
Суан извършваше проверката по радиото от своя скутер, докато аз виках с пулсатора си такси. Таксито спря край тротоара. Помогнах на Тафи да се качи. Движенията й бяха бавни и конвулсивни. Не беше в шок, просто бе като замаяна.
— Хамилтън! — викна Суан от скутера си. Спрях, наполовина влязъл в таксито.
— Да?
— Местен е — прогърмя гласът му, силен като на оратор. — Мортимър Линкълн, деветдесет и четвърти етаж. Живее тук от… — Той отново направи справка по радиото. — От април 2123 г. Около шест месеца, след като бе приет Законът за замразяването.
— Благодаря.
Натраках адреса на таблото за управление. Таксито забръмча и се вдигна.
Наблюдавах как се отдалечаваше „Високата скала“, обляна в светлина пирамида, голяма почти колкото цяла планина. Градът, охраняван от инспектор Суан, представляваше всичко на всичко една сграда. Това сигурно улесняваше работата му, размишлявах аз. Обществото би трябвало да е малко по- организирано.
— Досега никой не бе стрелял по мен — проговори най-накрая Тафи след дълго мълчание.
— Всичко свърши вече. Във всеки случай мисля, че стреляше по мен.
— Предполагам. — Тя изведнъж започна да трепери. Взех я в прегръдките си и я притиснах. Продължи да говори в яката на ризата ми. — Не разбирах какво става. Онази зелена светлина… помислих си, че е красива. Не разбирах какво става, докато ти не ме блъсна на земята. После зелената светлина проблесна към теб, чух тротоара да казва пук и не знаех какво да направя. Исках…
— Добре се справи.
— Исках да помогна! Не знаех, можеше да си мъртъв, а аз бях безсилна да сторя каквото и да е. Ако ти нямаше пистолет… Винаги ли носиш пистолет?
— Винаги.
— Нямах представа.
Без да помръдне, тя сякаш се отдалечи малко от мен.
Едно време Разширената Асоциация на Милиционерските Организации в множество страни е била федерация на формированията за Гражданска отбрана. По-късно е станала полиция на Обединените нации. Но запазили името. Навярно им е харесало съкращението.
Когато на следващата сутрин отидох на работа, Джексън Бера вече беше разкрил тайната на мъртвеца.
— Няма никакво съмнение — заяви той. — Спектърът му на отхвърляне съвпада напълно. Антъни Тилър, известен органоборсаджия, предполагаем член на бандата на Анубис. За пръв път се е появил на сцената през 2120 г. По-рано навярно е имал друго име и лице. Изчезнал през април или май 2123 г.
— Съвпада. Не, проклятие, няма смисъл. Трябва да си е загубил ума. Имал е дом, бил е свободен, заобиколен от богатство и сигурност. Защо ще унищожава всичко това, за да убие човек, който никога нищо не му е сторил?
— Нали не очакваш наистина един органоборсаджии да се държи като нормален член на обществото?
— Предполагам, че не… — отвърнах на усмивката на Бера. — Хей, ти спомена бандата на Анубис, нали? На Анубис, а не на Лорън.
— Така пише в досието. Да проверя ли вероятностите?
— Моля те. — Бера програмира компютъра по-добре от мен. Продължих да говоря, докато той чукаше по клавиатурата върху бюрото ми. — Който е да е бил, да го заглушат дано, Анубис е контролирал нелегалните медицински заведения в голям район от Средния Запад. Лорън държеше част от Западното крайбрежие — по-малка област, но с по-голямо население. Разликата е, че аз убих Лорън собственоръчно, като изстисках живота от сърцето му с въображаемата си ръка, което е нещо много лично, както разбираш, Джексън. Никога обаче не съм докосвал Анубис или който и да е от бандата му, нито съм намалил по някакъв начин печалбите му, доколкото ми е известно.
— Докато аз съм! — рече Бера. — Може да си е помислил, че ти си аз. — Което беше смешно, защото Бера имаше тъмнокафява кожа и бе с една глава по-висок от мен, ако включите и косата му, която стърчеше на всички страни като взрив на черен барут. — Изпусна нещо. Анубис е бил интересна личност. Сменял е лица, уши, върхове на пръстите, когато му скимне. Почти сме сигурни, че е бил мъж, но дори и за пола му не бих се обзаложил. Променил е височината на тялото си поне веднъж. Цялостна трансплантация на краката.
— Лорън не би могъл да го направи. Той беше доста болнав. Навярно се е захванал с органоборсаджийство, защото е имал нужда от трансплантати.
— А за Анубис е било играчка. Той сигурно е имал праг на поносимост, висок колкото небето.
— Джексън, ти се гордееш с Анубис.
Бера бе потресен до дъното на душата си.
— По дяволите! Той е мръсен органоборсаджия и убиец! Ако го бях хванал, щях да съм горд, че… — Млъкна, защото екранът върху бюрото ми започна да извежда информация.
Според компютъра в подземията на сградата на РАМО нямаше никаква възможност Антъни Тилър да е бил член на бандата на Лорън, докато над деветдесет процента бе вероятността да е бил във връзка с Бога Чакал. Едно от доказателствата за това беше, че Анубис и всички останали се бяха изгубили от погледа около края на април 2123 г., когато Антъни Тилър/Мортимър Линкълн бе сменил лицето си и се бе преместил във „Високата скала“.
— Все пак може да е отмъщение — предположи Бера. — Лорън и Анубис са се познавали. Поне толкова знаем. Те са определили границите между районите си най-малко преди двайсет години, след като са се споразумели. Лорън пое територията на Анубис, когато той се оттегли. А ти уби Лорън.
— И Тилър Убиеца излиза от прикритието си, за да ме пречука, две години след разпадането на бандата? — присмях се аз.
— Възможно е и да не е отмъщение. Навярно Анубис иска да се върне в играта.
— А може и Тилър просто да е откачил. Симптоматично е след оттегляне. От близо две години не е убил никого, горкичкият. Само да бе избрал по-подходящо време.
— Защо?
— Тафи беше с мен. Още не е спряла да трепери.
— Това не си ми го казвал! Не е ранена, нали?
— Не, просто е изплашена.
Бера се успокои. Ръката му гладеше границата, където леката му като перце коса се стопяваше във въздуха с нервност, при каквато друг би драскал ожесточено по главата си.
— Не бих искал да ви видя да се разделяте.
— О, това не е… — нищо толкова сериозно, щях да му кажа, но той го знаеше по-добре. — Да. Не успяхме да поспим много през последната нощ. Не само заради факта, че са стреляли по нас, нали разбираш.
— Разбирам.
— Тафи е хирург. Приема трансплантатите като суровина. Средство. Без банка за органи тя ще е като осакатена. Не мисли за материала като за части на хора… или поне не го е правела, преди да ме срещне.
