Реших да променя темата.
— Идентифицирахте ли всички от списъка на асансьора?
Валпредо извади спиралния си бележник и го прелисти до имената на онези, на които е било разрешено да ползват асансьора на Синклер. Показа го на Портър.
— Виждали ли сте този списък?
Портър го разгледа.
— Не съм, но предполагам за какво е. Да видим… Ханс Друкър бе любовникът на Джанис, преди да се появя аз. Все още се виждаме с него. В действителност и той бе снощи на онази забава у Рандол.
— Спал е на килима у Рандол снощи — съобщи Валпредо. — Той и още четирима. Едно от най-добрите алибита.
— О, Ханс не би имал нищо общо с това! — възкликна Джанис.
Самата мисъл я ужаси. Портър продължаваше да изучава имената.
— Вече сте наясно за повечето хора от списъка. Берта Хол и Мюриел Сандъски бяха приятелки на чичо Рей. Берта ходи на туристически походи с него.
— Тях също ги разпитахме — обърна се към мен Валпредо. — Може да чуете записите, ако желаете.
— Не, просто ми кажете същественото. Аз вече знам кой е убиецът.
На това мое изказване Ордас повдигна вежди, а Джанис рече:
— А, хубаво! Кой е?
Отговорих на въпроса й с тайнствена усмивка. Никой не можеше да ме обвини, че лъжа.
— Мюриел Сандъски живее в Англия почти от година — обясни Валпредо. — Омъжена. Не е виждала Синклер от години. Висока и красива червенокоса дама.
— Едно време бе хлътнала по чичо Рей — каза Джанис. — Както и той по нея. Мисля, че при него продължи по-дълго.
— Берта Хол е нещо съвсем друго — продължи Валпредо. — На възрастта на Синклер е и е в добра форма. Жилава е. Казва, че когато Синклер излизал на финалната отсечка на проекта, зарязвал всичко: приятели, обществен живот, тренировки. После се обаждал на Берта и отивали на поход в планината, за да влезе във форма. Преди два дена й се е обадил и са се уговорили за следващия понеделник.
— Алиби? — запитах аз.
— Никакво.
— Ама че работа! — обади се Джанис възмутено. — Познавам Берта от ей-такава! Ако знаете кой е убил чичо Рей, защо просто не го кажете?
— Наистина знам кой може да е от този списък, ако се приемат известни предположения. Не знам обаче как се е измъкнал или как е мислил да го направи, нито дали можем да го докажем. Не мога да обвиня никого сега. За голямо съжаление не е загубил ръката си, докато се е протягал за онзи ръжен.
Портър изглеждаше разочарован. Както и Джанис.
— Не бихте искали да ви изправят в съда — рече деликатно Ордас. — А какво ще кажете по въпроса за апарата на Синклер?
— Безинерционен двигател или нещо подобно. Като се забавя инерцията, се ускорява времето. Бера вече е научил доста за него, но ще му трябва време, преди да може на практика…
— Какво искате да кажете? — попита Ордас, след като млъкнах.
— Синклер е бил завършил проклетия си апарат.
— Разбира се, че беше го завършил — отвърна Портър. — Иначе нямаше да ни го покаже.
— Или да се обади на Берта да ходят на екскурзия. Нито да разпространява слухове какво е направил. Да. Убиецът сигурно е знаел всичко, което е можело да се научи за този апарат. Измамиха те, Хулио. Генераторът е най-важен. А копелето си е повредило ръката и това можем да го докажем.
Натъпкахме се в таксито, което Ордас превърна в полицейска кола. Всичките — аз, Ордас, Валпредо и Портър. Валпредо му зададе стандартната скорост, за да не се безпокои като шофьор. Обърнахме седалките, така че да се гледаме.
— Нищо не гарантирам — казах аз, като драсках припряно в заетия от Валпредо бележник. — Не забравяйте обаче, че е имал дълго въже. Искал е да го използва. Ето как е мислел да избяга.
Нарисувах кутийка, за да представя генератора на Синклер, а до рамката му — фигура като клечка. Около тях — кръг за полето. Въжето беше вързано на панделка върху апарата, а единият му край излизаше извън полето.
— Виждате ли? Качва се по стълбите, като държи полето включено. Шансът камерата да го заснеме, докато се движи с такава скорост, е едно към осем. Закарва апарата до ръба на покрива, връзва го с въжето, после го хвърля колкото се може по-надалеч, бутва генератора през ръба и сам скача с него. Въжето пада с ускорение десет метра в секунда, плюс малко отгоре, тъй като апаратът и убиецът го дърпат надолу. Не много силно, защото са в нискоинерционно поле. Когато убиецът достига земята, се движи с около… четиристотин метра в секунда, делено на триста… да речем един метър в секунда инерционно време. Трябва бързо да издърпа апарата от пътя си, понеже въжето ще падне като бомба.
— Струва ми се, че би се получило — обади се Портър.
— Да. Отначало си помислих, че е можел просто да застане върху дъното на полето. След като си поиграх малко с апарата, се отказах от тази идея. Щял е да размаже и двата си крака. Могъл е обаче да виси върху рамката, тя е достатъчно здрава.
— Но той не е взел апарата — забеляза Валпредо.
— Ето къде ви измамиха. Какво става, когато се пресекат две полета?
Всички погледнаха в недоумение.
— Въпросът не е лесен. Все още никой не знае отговора. Но Синклер го е знаел. Очаква се да го е знаел, след като е бил свършил. Трябва да е имал два апарата. Убиецът е взел втория апарат.
— Аха — рече Ордас.
— Кой е У? — попита Портър.
Кацнахме върху гаража. Валпредо знаеше къде се намирахме, но не каза нищо. Слязохме от таксито и се запътихме към асансьорите.
— Съвсем просто е — заявих аз. — Очаквал е да използва апарата като алиби. Глупаво е, като си помисли човек колко много хора са знаели за съществуването му. Но ако не е знаел, че Синклер е започнал да го показва наляво-надясно — особено на вас с Джанис, кой остава да е той? Хикс е знаел единствено, че е някакъв вид междузвезден двигател.
Асансьорът беше необикновено широк. Натъпкахме се в него.
— Колкото до въпроса за ръката — подхвърли Валпредо. — Мисля, че си отговорих и на него.
— Подсказах ти достатъчно — отвърнах аз.
Петърфи се забави доста, докато отговори на позвъняването ни. Може да ни е разучавал през камерата на вратата, като се е питал какъв е този парад, идващ по коридора. Накрая се обади през решетката.
— Да? Какво има?
— Полиция. Отворете — отвърна Валпредо.
— Имате ли заповед?
Пристъпих напред и показах на камерата личната си карта.
— Аз съм РАМО. Нямам нужда от заповед. Отворете. Няма да ви загубим много време. — И в двата случая.
Отвори вратата. Сега изглеждаше по-добре от следобед, въпреки че бе облечен в простичък кафяв домашен халат.
— Само вие — рече той.
Пусна ме и се опита да затвори вратата пред останалите. Валпредо му попречи с ръка.
— Хей…
— Всичко е наред — казах аз.
Петърфи бе по-дребен от мен, а аз имах пистолет със стрелички. Валпредо вдигна рамене и му позволи да затвори вратата.
Грешката беше моя. Бях решил две трети от ребуса, а си мислех, че съм го свършил. Петърфи скръсти
