ръце и попита:
— Е? Какво ще търсите този път? Искате ли да изследвате краката ми?
— Не, нека да започнем с инжектора на инсулин под рамото ви.
— Разбира се — отвърна той, и дяволски ме изненада.
Почаках, докато си свали ризата — съвсем ненужно, но трябваше ли да го знае? — и прокарах въображаемите си пръсти по машинката за инсулин. Резервоарчето бе почти пълно.
— Трябваше да го предвидя — ядосах се аз. — Проклета работа. Получили сте дози инсулин за шест месеца от органоборсаджията.
Веждите му се повдигнаха.
— Органоборсаджия ли? — той се освободи от мен. — Обвинявате ли ме, г-н Хамилтън? Ще запиша това за адвоката си.
Сам се вкарвах в съда. По дяволите!
— Да, обвинявам ви. Убили сте Синклер. Никой друг не би се опитал да скрои този номер с алибито.
Изглеждаше учуден — и то наистина, помислих си.
— Защо?
— Ако някой друг се бе опитал да си създаде алиби с генератора на Синклер, Бернат Петърфи щеше да разкаже на полицията какво представлява той и как работи. Но вие сте били единственият, който го е знаел, до снощи, когато Синклер е взел да го показва и на други.
Имаше само едно нещо, с което можеше да отвърне на такава логика, и той го каза:
— Продължавам да записвам, г-н Хамилтън.
— Записвайте, проклет да бъдете дано! Има и други неща, които можем да проверим. Доставките ви на хранителни продукти. Сметката ви за вода.
Не трепна. Усмихваше се. Блъф ли бе? Подуших въздуха. Миризма на тялото за шест месеца, отделена за една нощ? От човек, който не се е къпал повече от четири или пет пъти за половин година? Климатичната му инсталация обаче беше много добра.
Сега завесите бяха вдигнати, за да се вижда нощта и океанът. Следобед бяха спуснати и той присвиваше очи. Но това не бе улика. Осветлението — сега светеше само една лампа и какво от това?
На една масичка до стената стоеше голям и мощен къмпингов прожектор. Дори не го бях забелязал следобед. Сега бях сигурен, че знаех какво е използвал за… но как да го докажа?
Хранителните продукти…
— Ако снощи не сте купили хранителни продукти за шест месеца, трябва да сте ги откраднали. Генераторът на Синклер е много удобен за кражби. Ще проверим местните супермаркети.
— И ще ми припишете кражбите ли? Как?
Беше твърде умен, за да задържи генератора. Като се замислих обаче — къде можеше да го е изоставил? Виновен беше. Не можеше да е покрил всичките си следи…
— Петърфи? Сетих се.
Той ми повярва. Разбрах го по начина, по който се сви. Навярно успя да го осъзнае преди мен.
— Действието на противозачатъчните ви инжекции трябва да е приключило шест месеца по-рано — казах аз. — Органоборсаджията не е могъл да ви ги сложи, нямал е никаква причина да държи на склад противозачатъчни. Вие сте мъртъв, Петърфи.
— Може и да съм. Проклет да сте, Хамилтън! Заради вас загубих разрешителното!
— Няма да ви осъдят веднага. Не можем да си позволим да изгубим онова, което е в главата ви. Знаете твърде много за генератора на Синклер.
— Нашият генератор! Заедно го построихме!
— Да.
— Изобщо няма да ме осъдите — рече той по-спокойно. — Ще можете ли да обясните на съда как убиецът е напуснал апартамента на Рей?
Извадих от джоба си скицата и му я подадох. Докато я разучаваше, го запитах:
— Как ви се понрави скокът от покрива? Нямало е как да знаете, че ще успеете.
Вдигна поглед. Изрече думите бавно, с нежелание. Предполагам, че му се е искало да го сподели с някого, а вече нямаше значение.
— Не му обърнах внимание след всичко станало. Ръката ми висеше като мъртъв заек и смърдеше. Необходими ми бяха три минути, за да стигна до земята. Мислех, че ще умра по пътя.
— Откъде изкопахте толкова бързо органоборсаджия?
Изглеждах глупак в очите му.
— Не се ли досещате? Преди три години. Бях се надявал, че диабетът може да се излекува с трансплантация. Когато държавните болници не можаха да ми помогнат, отидох при един органоборсаджия. Имах късмет, че той още работеше снощи.
Изведнъж клюмна. Сякаш целият му гняв го напусна.
— После прекарах шест месеца в полето и чаках белезите да зараснат. В мрак. Опитах се да взема с мен онзи голям прожектор. — Той се засмя горчиво. — Отказах се, когато забелязах, че стените започват да се топят.
Стената над малката масичка беше набръчкана. Трябваше да забележа това по-рано.
— Никакво къпане — продължи той. — Страхувах се да използвам толкова много вода. Никакво раздвижване. Но все пак трябваше да ям, нали? И всичко за нищо.
— Ще ни кажете ли как да открием органоборсаджията, който ви е направил трансплантацията?
— Денят на големия ви удар, нали, Хамилтън? Добре, защо пък не? Тъй или иначе нищо хубаво няма да ви донесе.
— Защо?
Вдигна очи и доста странно ме изгледа. После се извъртя и побягна. Завари ме неподготвен. Хукнах след него. Не знаех какво е намислил — апартаментът имаше само един изход, като се изключи балконът, но той не се бе запътил натам. Изглежда се опитваше да стигне до голата стена… пред която беше масичката с прожектора и с едно чекмедже. Забелязах чекмеджето и си помислих: пистолет! Спуснах се върху Петърфи и го хванах за китката, точно когато докосваше ключа върху стената над масичката.
Хвърлих цялата си тежест назад, отскубнах го оттам… и тогава се включи полето.
Държах една ръка до лакътя. Отвъд трептеше виолетова светлина — Петърфи безумно се мяташе в нискоинерционното поле. Продължих да го стискам, докато се опитвах да разбера какво става.
Вторият генератор бе тук някъде. В стената ли? Ключът изглежда бе вграден неотдавна, установих едва сега, след като го разгледах отблизо. Да предположим, че от другата страна имаше килер, а в него бе генераторът. Петърфи трябва да е пробил дупка в стената и да е монтирал ключа. Сигурно, какво друго е можел да прави през шестте месеца свободно време?
Нямаше смисъл да викам за помощ. Звукоизолацията на Петърфи беше свръхмодерна. А ако не го пуснех, след няколко минути той щеше да умре от жажда.
Кракът на Петърфи се насочи към брадичката ми. Залегнах и ръбът на подметката му за малко не ми откъсна ухото. Претърколих се напред навреме, за да хвана глезена му. Суматохата във виолетовото поле се засили и другият му крак бясно изскочи извън полето. Твърде много противоречащи си нервни импулси се подаваха на мускулите. Кракът се отпусна като нещо умиращо. Ако не го пуснех, щеше да се счупи на десетина места.
Той бутна масичката. Не я видях да пада, но изведнъж се оказа легнала на една страна. Горната й част, заедно с чекмеджето, трябва да са били извън полето. Прожекторът лежеше на сантиметри от махащата виолетова ръка.
Добре. Не можеше да стигне чекмеджето — ръката му нямаше да получава съгласувани сигнали, ако излезеше от полето. Можех да пусна глезена му. Щеше да изключи сам полето, когато ожаднееше достатъчно.
А ако не го пуснех, щеше да умре вътре в него.
Беше като да се бориш с една ръка с делфин. Продължавах все пак да го държа и търсех грешка в разсъжденията си. Свободният крак на Петърфи изглежда бе счупен поне на две места… Тъкмо щях да го пусна, когато някои факти най-после се свързаха в главата ми.
Лица с овъглени кости ми се хилеха подигравателно.
