Лари Нивън
Докато дойдат
Нощ на Плутон. Ясната и отчетлива линия на хоризонта пресича зрителното ми поле. Под тази начупена линия се мержелее сиво-белият сняг, огрян от небесното сияние. Отгоре е космическата тъма с космически ярките звезди. Иззад назъбения хребет на скованите от леда планини звездите светят поединично или събрани в гроздове, извили серпантините си от хладни бели точици. Местят се бавно, но забележимо, така че съсредоточеният поглед може да долови движението им.
Нещо не е наред. Плутон има период на завъртане от 6,39 дни. Сигурно времето е започнало да тече по-бавно за мене.
А трябваше да е спряло.
Чудя се дали не сбърках.
Поради малките размери на планетата хоризонтът е наблизо. Изглежда дори още по-наблизо, тъй като няма атмосфера, която да замъглява и размазва отдалечените обекти. В гъмжилото от звезди се виждат два остри върха — като изпилените предни зъби на воин людоед. В процепа между тези върхове изненадващо свети една ярка точка.
Разпознавам Слънцето, макар че диаметърът му не е по-голям от диаметъра на която и да е по-бледа звезда. Слънцето свети като хладно острие между замръзналите върхове, отскубва се от скалите и свети в очите ми.
Изглежда логично.
Дали не сбърках? Но и така да е, няма да умра от това. Може обаче да полудея.
Не ми се вярва да съм полудял. Не изпитвам нищо: нито болка, нито загуба, нито съжаление, нито страх. Не изпитвам дори жал. Само си мисля: „Ама че работа!“
Сиво-бяло на фона на сиво-бяло. Летателният апарат, с който кацнахме — къс, широк и с формата на конус, — стои полузаровен в ледената долина под равнището на погледа ми. А аз стоя тук, гледам на изток и чакам.
Извлечете си поука от това: ето какво се случва, когато човек не желае да умре.
Плутон не беше най-отдалечената планета. Беше престанал да бъде в това положение преди десетилетие, през 1979 година1. Сега Плутон се намираше в перихелий, в най-близката точка — до Слънцето, а следователно и до Земята, — до която щеше да стигне изобщо. Такава възможност не беше за изпускане.
Затова дойдохме. Джеръм, Сами и аз пристигнахме с напомпан пластмасов мехур, закрепен върху йонен реактивен кораб. В мехура прекарахме година и половина. След толкова дълго време, в което никой нямаше личен живот, не беше изключено да се намразим. Но това не стана. Явно групата от психиатри към ЮН беше направила добър избор.
Колко е хубаво обаче човек да бъде далеч от погледа на другите поне за няколко минути! Колко е хубаво да има нещо за вършене — нещо, което не може да се предвиди! Един нов свят понякога предлага безброй изненади. Всъщност това се отнася и за изпробваните при лабораторни условия машинарии. Не мисля, че някой от нас наистина имаше доверие в „Нърва-К“ — приспособлението, с чиято помош кацнахме.
Помислете добре: за дълги космически пътешествия се използува йонен реактивен двигател, който дава слаба тяга в продължение на голям период от време. Йонният мотор на нашия кораб се използуваше от десетилетия. Там, където гравитацията е съществено по-малка от земната, кацането става с устойчиви химически ракети. За кацане на Земята и на Венера се използуват топлинни щитове, наличието на атмосферата действува като спирачка. За кацане върху газовите гиганти… Но кой би го направил?
Атомните ракети от клас „Нърва“ се използуват само за отлитане от Земята, където е от значение да има силна тяга и ефективност. При кацане, за което са необходими високи мощности, голямо значение имат податливостта на двигателя и маневреността. А на една планета с голяма маса винаги има и атмосфера, която да забавя скоростта.
На Плутон обаче не е така.
Химическите реактивни ракети, с които обикновено се каца и се излита, са прекалено тежки, за да изминат този дълъг път. Затова ни трябваше двигател от типа „Нърва“, с атомен ракетен мотор, в който се използува водород, за да достигне реакцията критична точка.
Разполагахме с такъв двигател. Но му нямахме вяра.
Двамата с Джеръм Глас слязохме на повърхността, а Сами Крос остана да обикаля в орбита. Той, разбира се, взе да мърмори. Започна още на Земята, в Кейп, и продължи в същия дух година и половина. Но някой трябваше да остане. На борда на кораба, с който щяхме да се завърнем на Земята, трябваше да има човек, за да се справя, в случай че се появяха повреди, за да поддържа връзката със Земята и за да пусне бомбите, с които щеше да се разкрие единствената истинска тайна на Плутон.
Не успяхме да я разкрием. Откъде се е взела на Плутон тази огромна маса? Планетата е с десетина пъти по-голяма плътност от очакваното. Можехме да разкрием тази тайна с бомби — така, както някъде в миналия век е била разкрита тайната за строежа на Земята. Моделите на земетресенията, разтърсващи земната кора, са нанесени на карти. Но тези размествания на пласовете имат естествени причини, както например изригването на вулкана Кракатау. Хвърлените на Плутон бомби щяха да представят по-ясна картина.
Между двата планински зъбера изведнъж блясва ярка звезда слънце. Чудя се дали, когато свърши бдението ми, хората ще са научили отговорите на тези въпроси.
Небето се разклаща, после си възвръща равновесието и…
Гледам на изток, към равнината, където кацнахме. Равнината и планините в дъното й потъват, сякаш това е Атлантида: плод на илюзия, създадена от движението на звездите. Падаме безкрайно дълго през черното небе Джеръм, аз и тъмната ракета.
„Нърва-К“ се държа безупречно. Няколко минути кръжихме, за да си пробием път с топлината през различните слоеве замръзнали газове и да намерим нещо стабилно, където да кацнем. Бяхме забулени в парите от кондензацията на летливите газове, които вряха и кипяха под нас. Намирахме се в мека и фосфоресцираща бяла мъгла, осветена от водния пламък.
Под извития край на устройството за кацане забелязахме черна влажна повърхност. Внимателно, много внимателно започнах да спускам ракетата, докато не опряхме в повърхността.
Около един час проверявахме дали всичко в ракетата е наред и се приготвяхме да излезем навън. Но кой щеше да е пръв? Въпросът не беше маловажен. За голяма част от бъдещата космическа история Плутон щеше да си остане последният и най-предният пост в Слънчевата система, така че славата на първия човек, стъпил на тази планета, сигурно щеше да се запази завинаги.
Хвърлихме ези-тура и Джеръм спечели. Заради завъртането на една монета името на Джеръм щеше да стои на първо място в учебниците по история. Спомням си какво усилие ми струваше да се усмихна! Ще ми се и сега да можех да го направя. Докато вървяхме към шлюза, Джеръм се смееше и говореше за мраморни статуи.
В това има ирония, ако сте от хората, на които допада иронията.
Завинтвах шлема на главата си, когато чух в шлемофона, че Джеръм сипе ругатни. Набързо прекъснах списъка, по който ги изброяваше, и го последвах навън.
Един поглед ми стигаше.
Черната мокра кал под ракетата се оказа мръсен лед, лед с вода, който се е смесил произволно с по- леки газове и с обикновени скали. Топлината от „Нърва-К“ го беше стопила. Скалите в леда бяха потънали, потънал беше и летателният ни апарат, така че след повторно замръзване на водата ледът бе стигнал до половината на корпуса. Ракетата ни беше здраво замръзнала.
Можехме да извършим известни проучвания, преди да направим опит да помръднем ракетата. Когато се свързахме със Сами, той ни посъветва да постъпим точно така. Но Сами се намираше в кораба, с който можеше да се върне на Земята, докато ние бяхме тук, долу, и апаратът ни беше изкалян с леда на един чужд свят.
Обзе ни ужас. Ако не успеехме да се измъкнем, с нас беше свършено. Добре го знаехме.
Чудно ми е защо не мога да си припомня чувството на страх…
