службите са безсмъртни.
— Ах, какви сме патриоти! А за безсмъртието ли мислеше, когато докара петнадесетгодишната дъщеря на своя приятел — и той чекист, между другото — от новогодишното тържество в Колонната зала право в спалнята на Лаврентий? Оттогава нищо не се чу за нея, а баща й още я търси…
Очиларката пристъпваше от крак на крак, сякаш му се ходеше по малка нужда, и току потриваше носа си с длан, но не отлепяше очи от пистолета и гласът му трепереше и пресекваше, така че Циклопа много неща недочуваше, а за разбиране пък нищо не разбираше, само му се счу, че говорят за Лаврентий Павлович — да не би за самия Берия?! Но кльощавият си беше наумил да спечели този двубой — това и за Циклопа беше ясно.
— Добре, да чуем какви гаранции искаш — подхвърли едрият, вече не толкова заядливо.
— Ами такива! Първо, искам намаляване на присъдата — не! — направо освобождаване от лагера и точка-край! Това първо…
Как може! — досега да не забележи, че Очилатия носи затворническа памуклийка с пришити номера! А оня, с коженото, е чекист, мамка му бериевец!
— И златното куфарче делим честно — за мен двайсет и пет процента за услугата!
Златно куфарче! Двамата долу подхванаха пазарлъка, но Циклопа вече нищо не чуваше. Златно куфарче ли? Кой знае колко тежи? Десет кила? Десет кила чистак злато, така ли? Монголеца златна халка продаваше за петстотин рубли и викаше дори, че било без пари! Циклопа се помъчи да пресметне колко струват десет кила злато — защо десет, може да са и двайсет? — и излизаше толкова много, че не му се вярваше. Петстотин хиляди? Осемстотин? Почти милион?
Двамата долу явно се бяха разбрали, защото Очилатия ненадейно тупна кучешката колибка, притулена до терасата, и ясно каза:
— Тук.
Уверено откърти дъската под терасата, извади лопата и разкопа пръстта с посърналата есенна трева около някогашната кучешка къщичка, със силно движение вдигна прогизналата от дъждовете колибка, премести я невредима и взе да копае. След десетина минути вече беше нахвърлял цяла купчина пръст и глина. Свали памуклийката, прехвърли я през парапета на терасата, отново си тръкна носа с длан — някак набързо, отдолу нагоре — и каза усмихнат:
— Един тютюн почивка, шефе.
— Нали не пушиш.
— Все едно — почивка. Изядоха ме дървениците. Щом се изпотя, започват да хапят. Дай да се умия — ей къде е кладенецът.
Имаше нещо особено в гласа на тоя, кльощавия, пък и не излезе никак кльощав, под вълнения пуловер личеше мускулесто тяло. Якият отстъпи крачка назад, вдигна пистолета. Но каза кротко:
— Я копай! Тепърва има да броим. Дай да свършим по светло. Това не ти е дюкянът на Сеня Гершман с пиринчените брошки. Двайсет и осем милиона, не разбираш ли. Ще си вземеш петнайсетте процента, след като осчетоводим…
Циклопа не се стряскаше повече, само се опитваше да проумее разговора, пот на вади се стичаше по челото и носа му. Възможно ли е — двайсет и осем милиона? Двайсет и осем милиона какво? Рубли? Или пиринчени брошки от някой си Гершман?
— И то не е лесно — да си отбереш стока за четири милиона — продължи Коженото палто.
— По-точно, Ваня, по-точно! Четири милиона и двеста хиляди.
Рубли! Двайсет и осем милиона рубли! В някакво куфарче. О, не и рубли — чекистът каза: стока. Брилянти сигурно, изумруди. Очиларката изкрънка петнайсет процента. Четири милиона и двеста хиляди.
Без видими причини изведнъж стана съвсем тихо и се чуваше само как лопатата спорно се врязва в земята. Дори вековните борове вече не се поклащаха и враните се умълчаха. Циклопа надигна глава до открехнатия прозорец: сега младият копаеше до кръста вътре в ямата.
— Това е, готово — подвикна най-накрая, — помогни ми да се измъкна.
Якият премести пистолета в лявата ръка, подаде му дясната. Онзи изскочи от дупката и със светкавично движение стовари лопатата върху главата на досегашния си началник. За част от секундата тялото остана неподвижно, но само след миг краката се подкосиха, то рухна в ямата и повлече надолу Очилатия. Циклопа, забравил за опасността, подаде глава от прозорчето и с ужас видя как от ямата се надига трупът на якия (всъщност се измъкваше Очилатия) и над лявата му вежда шупва кървава каша.
Циклопа пълзешком се оттегли от прозорчето и трескаво си заобува ботушите. На всяка цена трябваше да си плюе на петите. Сгънат под скосените греди, си навлече якето. Отново изпълзя до капандурата: младият мъкнеше тялото към терасата. После изтича до колата, извади туба. «Ще подпали къщата!» — изтръпна Циклопа. И наистина, онзи делово обиколи с тубата в ръка и ужасно замириса на бензин. После скочи в ямата, изтика голям куфар, целия в кал, и с лекота се изкатери пак нагоре.
Сега вече ще драсне клечката, ще грабне двайсет и осемте милиона, ще се метне на джипа — и дим да го няма! А ти, Циклопе, ще се опържиш жив. Но Очиларката не бързаше. Засипа дупката с пръстта, върна кучешката колибка на мястото й. Вдигна куфара за дръжката, сякаш да прецени теглото, и го потътри по земята до джипа. Свали си фланелата, огледа се и тръгна към кладенеца по пътечката, която минаваше край къщата. Циклопа се напрегна цял, той не виждаше вървящия, само чуваше равномерните му крачки. Още пет-шест стъпки — и ще мине под капандурата. Циклопа стисна ножа в ръка, клекна. Още две стъпки… една… — и с нечовешко усилие изстреля надолу тренираното си тяло.
Първа част
1
Турецки си погледна часовника: о, майко мила, само двайсет и пет минути са минали, а имаше чувството, че кисне поне два часа. Кръстословицата от «Огоньок» беше цялата решена, една дума му оставаше, осем букви, четвъртата трябваше да е «р» — «повишен, натъртен изговор на отделна речева единица». Турецки се почуди пет минути и дори се опита да натърти отделна речева единица от лозунга на стената, с което пък привлече вниманието на изправения зад трибуната Едуард Антонович Зимарин, главния прокурор на Москва, наричан от столичните правници Мухоморката заради изобилните брадавици по месестото му лице. Турецки се направи на съсредоточен и се зае да изрисува шапка на другаря от корицата. Хвърли критично око на постигнатото и остави списанието. Не успяваше да си измисли никаква друга занимавка. Съвещанието на московските прокурори бавно набираше ход.
Главният прокурор Зимарин изстрелваше въпроси към салона, но никой не мислеше да му отговаря, нито пък прокурорът чакаше отговори — имаше ги предварително подготвени и върху тях градеше изказването си.
— … Кой е основният екстремален фактор в нашата професия?
Нагласи очилата, опипа едрата брадавица до носа си, провери дали са на място златните му звезди на съветник втора степен в кадифените илици на мундира. Общо взето, за Турецки би било интересно да чуе какво мисли главният правист на Москва относно екстремалните фактори в дейността на следствието. Но онзи не бързаше с отговора на собствения си въпрос. За самия Турецки като следовател екстремалният фактор имаше съвсем фасулско решение:
