Йозеф Несвадба
Експедиция в обратна посока
Най-сетне повярвах. Не беше никаква измама, илюзия или погрешна представа, беше истина, действително трябваше да преживея отново вчерашния ден още от сутринта. Портиерът отново ме посрещна малко изненадано, групичките в коридора на института ни отново млъкнаха, чистачката пак не отговори на поздрава ми, въпреки че друг път надълго и нашироко разговаря с мен за внучетата си, а пред моята врата пак точно сега местеха големия модел на атомното ядро, за което настоявам вече половин година. Вчерашният ден беше.
Дотичах задъхан в кабинета си. Никого нищо не питах. Имам по-важни грижи. Заключих след себе си вратата. Сега трябваше да ми позвъни Анчи. Сега ще се разбере дали наистина всичко ще започне отначало. Но още не си бях окачил палтото, и телефонът иззвъня. Днес звъня по-дълго от вчера, не се осмелявах да вдигна слушалката. Ръцете ми трепереха. Обади се гласът на Анчи. Със служебен тон.
— Другарят доцент иска да говори с вас. Търсим ви още от сутринта.
Бях закъснял. Наистина бе така. Но в това вчерашният ден не се бе повторил, защото често закъснявах. Бързо затворих телефона. Не й отговорих като вчера, че ще отида. Няма да отида. Не искам вчерашният ден да се повтори. Не искам да стана престъпник. На всяка цена трябва да попреча на това. Може би все пак имам поне толкова воля, толкова свободна воля. И нали съм обикновен, възпитан, със средни възможности човек. Откъснах телефона от стената, защото отново звънеше. Подпрях вратата с бюрото, като че ли очаквах обсада. Може би щях да барикадирам и прозореца, но забелязах отвън експерименталния бункер и уплашено се отдръпнах в дъното на кабинета. Седнах изтощен, закрих очите си с ръце. Трябва да разбера, трябва да си спомня всичко, трябва да се предпазя от вчерашните грешки.
Вчера сутринта бях ли пак обикновен, възпитан, със средни възможности човек? Разбира се. Та нали вече две години всяка вечер работя над своята книга за атомните изследвания. Нали вече две години подготвям някакво обобщение на последните и най-модерни възгледи. Чета Айнщайн, Планк, дьо Бройл и Хайзенберг. Нищо друго не правя. Нали съм учен. Тайната на материята ме интересува, привлича вниманието ми като детективска загадка. Та в науката съществува ли престъпление? Физиката познава само истината, която може да се установи посредством опит. Нищо друго. Пък и аз никога не съм се занимавал с нищо друго. Пожертвувах всичко за книгата си. Преди няколко седмици я представих на Лампъл.
— Не може да излезе — заяви ми той вчера сутринта, когато отидох в кабинета му, след като Анчи ме извика по телефона. — Това е вражеска книга… — Изгледа ме строго. Познавам Лампъл още от студентство, от момента, когато през четиридесет и пета година се върна с татуиран на ръката си номер. Винаги се срамувах някак си, че съм могъл спокойно да следвам, докато той е трябвало да чука камъни в Маутхаузен, извинявах го, че напредва бавно, и често му давах да препише упражненията. Говорехме си на „ти“. Бях доволен, когато сега, след февруари1, назначиха Лампъл вместо професора, който всъщност нищо не разбираше. Но не очаквах, че Лампъл ще иска да ме унищожи.
— Аз никога няма да ти правя конкуренция. Не искам да ръководя института, а да работя в него… — казах му аз.
Изгледа ме с недоумение:
— Говоря за вашата книга — мина на „ви“ той.
— Която по-скоро не разбираш.
— Разбирам я, и то много добре… — И докосна ръкописа ми, сякаш се гнусеше от него. Взех труда си от бюрото.
— Това е истината, разбираш ли? Ако искаш да укриваш истината, няма да сътруднича с тебе… — И избягах навън покрай учудената Анчи. Явно беше чула всичко. Очите й бяха изплашени.
— Не бива така… Не бива така… — прошепна тя и госпожица Хорска, която работи при нея, престана да пише на машината. Госпожица Хорска е минала петдесетте и ревнува всички по-хубави колежки.
— Ще се видим довечера — отблъснах Анчи аз.
Изтичах на улицата. Разбира се, през четиридесет и девета година у нас нямаше друг институт, където да мога да продължа осъществяването на плановете си. Ако напусна, оставам на улицата. Единствено бих могъл да преподавам на децата в някое училище и да трия черупка на костенурка с лисича опашка, за да покажа как се добива електричество. Не обичам да поучавам никого, а преподаването ми се струва загуба на време. Трябва да докажа, че книгата ми е добра. Трябва да я наложа, макар че Лампъл е против… Това бе единствената възможност, не беше грешка, въпреки че днес знам, че щеше да е по-добре, ако останех в кабинета си. Всичко започна с посещението при професора.
Точно го преместваха от голямата му квартира на Винохради2. Досега заемаше там цял етаж.
— Нали знаете, вече съм пенсионер… — каза ми той с усмивка и грубо се развика на хамалите, които носеха малко невнимателно ловджийските му трофеи. — Ще живея в провинцията. — Любезно и с интерес изпробва колко тежи книгата ми. — Приятно ми е, че сте си спомнили за мен. Аз се радвах на труда ви и исках да го издам колкото се може по-скоро. Сигурно ще има голям успех… — добави той учтиво, но ми се струваше, че при това по-скоро следеше дали отнасят вече скъпата тигрова кожа, която държеше в кабинета си. Винаги беше любезен, за това го биваше, беше се научил на млади години, когато следвал в странство. При всеки научен конгрес лично контролираше дейността на комитета за развличане на съпругите и децата на присъствуващите учени. С това по-скоро контролираше нас, които тогава още следвахме и изпълнявахме ролята на научни жигола. Спомням си как веднъж говорих за принципите на вълновата механика с десетгодишния син на някакъв си професор Сихровски…
— Но Лампъл отхвърли книгата ми — казах малко по-рязко аз. — Необходима ми е вашата помощ…
Той ме улови за рамото и ме поведе към съседното помещение, където преди беше салонът му. Сега там бяха останали само голи стени с бели петна от картините в тази странна обстановка нашите гласове звучаха в дисхармония.
— Да, но в това не мога да ви помогна с нищо, приятелю. Трябва да съм доволен, че ми дадоха поне пенсия… — Той се огледа, сякаш в празната стая някой можеше да ни подслушва. — Ще се погрижа книгата ви да замине за странство. Може да излезе в Дижон — каза той.
Кълна се, че не бях помислил за това. Отидох при професора, защото смятах, че все още има познати, било в министерството или в редакционните съвети. Разбира се, бях поласкан, когато ми предложи чужбина. Трябва да призная, че не му отказах.
— Мислите ли, че книгата ми е толкова добра?
— Познавам ви, приятелю. Аз не приемах в института си глупаци. Разбира се, с изключение на Лампъл. Трудно ще живеете тук при тези обстоятелства. Трябва да помислите за това. В Чехия никога не е могло да се постигне нещо голямо. А да не говорим за сега… — Той въздъхна и подхвърли сякаш случайно: — Знаете ли, че Хорак чете лекции в Оксфорд?
— Само че мене никой няма да ме покани, никого не познавам, говоря само немски и изобщо едва ли ще получа паспорт.
Той се усмихваше, като че ли му разказвах някой виц:
— И Хорак нямаше паспорт, приятелю. И не знаеше абсолютно никакъв език. Днес физиката е есперанто. След оная бомба. Помислете за това. Аз съм вече стар човек. Но животът е тепърва пред вас…
Още не бях навършил тридесет години. Запътих се с него към изхода като насън. Носачите си бяха заминали. Дори не забелязах къде остави ръкописа ми. Отведнъж ме налегнаха нови грижи. Оксфорд.
— Или Принстън — каза професорът на прага, сякаш четеше мислите ми. — Там още работи Айнщайн. Мога да ви дам писмо до председателя на фондацията Форд. Или до Гугенхайм. В Америка физиците никнат като гъби след дъжд, защото сумите, които милионерите дават за изследвания, не се облагат с данъци и дори носят слава. Или реклама. Довиждане… — стисна ми ръката на прага той. — Ако искате моя адрес…
— Не, благодаря. Моля ви, пишете ми, след като прочетете моя труд… — рекох му аз. Навярно можех да бъда по-решителен. Можех да му кажа по-категорично „не“. Това беше единствената ми грешка. В тоя момент тя ми изглеждаше съвсем незначителна. Наистина не исках да отивам никъде. Не обичах да скитам по света като нашия професор и смятах, че физика може да се изучава и на някой пуст остров, нямах
