— Да, не може да излезе. Разбирам те. Но не съм искал да напиша вражеска книга, разбираш, нали? Направил съм грешка. Обясни ми къде…
На Лампъл едва не му паднаха очилата. За малко не счупи молива. Съвсем го обърках. Седях срещу него усмихнат и бях решил да не позволя да се скараме. Къде ти, този път няма да се хвана на въдицата.
— Наистина не очаквах това. Че така ще го приемеш… — гледаше ме недоверчиво той, но после разтвори ръкописа. — „Принципът за неопределеността в квантовата механика всъщност не означава нищо друго — четеше той, — освен че в микросвета не можем да определим положението и импулса на елементарните частици с произволна точност.“ Това означава ли, че в атомното ядро властвува свободната воля, също както в човешкото общество? Свободната воля, а? — присмиваше се той. — Значи, ти твърдиш, че природата и човешкото общество се управлява от случайността, че не съществува закономерно развитие, което бихме могли да опознаем, че всъщност усилията ни в областта на науката са напразни и че един ден няма да можем да предвидим как например в следващите часове ще се държат не само атомните частици, но и ние двамата, аз или ти…
— Та това наистина не може да се предвиди — възразих уплашено аз. Нали тъкмо то ме занимава сега! Дори не се сетих, че вече съм написал книга по този въпрос. — Винаги мога да направя нещо друго…
Той се засмя.
— Но точно това е идеализъм, индетерминизъм, това е реакционно. С такава философия няма да може да се построи дори една колиба, а да не говорим за нови заводи или обществен строй… — Лампъл се смееше високомерно, защото явно смяташе, че само той е прав, и защото използуваше превъзходството си във философската подготовка. — Нима не знаеш какво казва Енгелс? — И започна да цитира наизуст: — „Свободата се заключава не във въображаемата независимост от законите на природата, а в опознаването на тези закони и в съдържащата се в това познание възможност планомерно да заставяме законите на природата да действуват за постигането на определени цели… Така че свободата на волята не е нищо друго освен способността да се вземат решения при познаване на нещата… Свободата е опознаване на необходимостта“7 — заяви тържествено той и затвори моя ръкопис. — Там гъмжи от бомбастични фрази, самомнителност и от фактически грешки. Не бих те съветвал засега изобщо да я преработваш…
Исках да му кажа, че това няма нищо общо с последните изследвания на ядрото и че накрая ще трябва да приеме факта за съществуването не само на елементарните частици, но и на четвъртото измерение, на крайността на вселената, на квантовата механика, на функцията на мозъчното ядро, а също и възрастта на човечеството и разбягващите се във вселената галактики, че ще трябва да коригира своята теория от деветнадесети век, както е направила на времето Френската академия, която отказвала да признае съществуването на метеоритите, защото изглеждало съмнително, че в тогавашната идеална вселена на Нютон могат да летят без всякаква закономерност множество каменни късове. Исках да добавя, че дори аз съм свободен да не повторя вчерашния ден, че аз самият сега провеждам опит за свободната воля и детерминизма, но за да го осъществя, трябваше да мълча, ако не исках да повторя вчерашния ден до най- малките подробности и да призная, че Лампъл е прав, трябваше да кимам с глава, трябваше да се съгласявам с него, за да мога накрая да го изоблича в лъжа. Наистина сложен проблем, достоен за квантовата механика.
— Дори не помислям за подобно нещо — прехапах устни аз и се опитах да му се усмихна мило. — Не искам нищо да преработвам. Сега всички ще имаме достатъчно работа. Ще си изпробвам силите върху някои по-практически задачи… — Знаех, че практиката е магическа формула.
— Той кимна неуверено.
— Все пак щях да съм по-доволен, ако се беше скарал с мен…
— Предвиждаше го, нали? Е, виждаш ли. Не се карам. Значи, имам свобода… — Взех ръкописа си от бюрото и колкото се може по-равнодушно се запътих към вратата.
Разбира се, Анчи ме очакваше там като вчера.
— Не се бой. Не си подадох оставката. — Тя се изненада. Госпожица Хорска отново престана да пише. Слушаше с целия си гръб. — Много те обичам, Аничка… — казах аз колкото се може по-ясно и за малко не я целунах.
Очилата на Хорска паднаха в скута й. Обърна се учудено. Аз никога не се държа интимно с Анчи пред хората. Усмихнах се и на двете, прехвърлих ръкописа в другата си ръка и изтичах навън.
Имах добро настроение. Почти си свируках. Да не би вчерашният ден да е бил някакъв сън? Да не би всъщност да съм бил само пиян? Наистина е лесно да се постъпва обратно, лесно е да се решава. Поръчах междуградски разговор с Квидо. Той винаги е бил философ, в класа малко му се присмивахме, защото беше доста тромав, но днес сигурно ще ми даде съвет. Необходим ми е заради моята книга, заради Лампъл и заради този идиотски ден в повече, който трябваше да преживея.
— Свободата на волята, Квидо — повтарях аз, докато централата непрекъснато ни безпокоеше с въпросите си. — Трябва ми нещо за СВОБОДАТА НА ВОЛЯТА — произнасях буква по буква аз. — За една кръстословица е…
Квидо беше по-объркан от обикновено, грешеше и се запъваше.
— Ами че оная мисъл на Енгелс от кръжока ни — крещеше той по телефонната слушалка, — че необходимостта от избор е проклятие за свобода, после цялата история на този въпрос от трансцедентното схващане за свободата на Платон до Кантовия категоричен императив за нравствеността. Но най- интересното е, че преди християнската епоха този въпрос никога не е бил смятан за важен, поне аз мисля така…
Явно беше, че Квидо не може да ми даде съвет. Излишно харчех пари за междуградски разговор, пък и Анчи, която беше дошла при мен, ме слушаше боязливо. Затворих телефона.
— Знам, че ще станем трима. Радвам се. Тази вечер ще отпразнуваме годежа. Покани когото искаш, виното ще купя аз…
Така всъщност попречих да се повтори вчерашния ден. Свободно взех решение. Но не биваше да купувам вино. Беше много добро, а аз го пиех доста бързо. Вечерта започнах да се съжалявам.
Празнувахме годежа на моята мансардна стаичка, в която едва се побрахме. Днес тук не седеше с мен шпионката, днес това не беше детективски филм. Една съученичка на Анчи със синя риза8 ни честитеше може би за осменайсети път и съм готов да се обзаложа, че именно тя рецитираше „Прекрасно“ под неоновото голо недоносче в „Ноктюрно“. Изглеждаше, сякаш и тук непрекъснато рецитира Маяковски. Ето защо малко се страхувах да не ме познае, въпреки че това, разбира се, беше глупост. Бащата на Анчи ме тупаше по гърба и говореше за бъдещето ми. Той беше заслужил революционер и от собствен опит познаваше почти всички нацистки концлагери. Искаше да направи от мен най-малко министър или шеф на отдел. Лампъл седеше и слушаше. Грамофонът, който бяха донесли момичетата, непрекъснато свиреше „Да запретнем ръкави“ и „Песен на фронтовия шофьор“.
— Трябва по-често да идваш сред нас. Ще ти възложим обществена работа. Ще ти дадем друга задача… — казваше ми тихо Лампъл и се преструваше, че ми е приятел.
— Защо? Защо да не мога и занапред да живея както сега?
— Та ти не можеш да си все сам. Да се грижиш само за себе си и за своите интереси.
— Защо?
— Това е егоизъм… — И Лампъл отново обърна плочата.
Защо не са донесли поне нещо свястно? Някаква класическа музика. Налях си отново. Всички се надигнаха за наздравица. Добре ми беше известно за какво ще се пие. За случайността, създала сякаш с магия в утробата на Анчи зародиша на детето, за случайността, която не зависеше от нас и която всъщност никой досега не беше разбрал. Каква ти закономерност. Ще се пие наздравица за кафеза, в който доброволно влизам, за бъдещите вечери край този грамофон със същата креслива приятелка и енергичния татко. За бъдещите ни срещи с Лампъл, който се стреми да ме превъзпита и не позволява нито за миг да върша каквото си искам, защото желае да направи от мене ас. Но аз плюя на всичко това.
— Плюя на това! — извиках в лицата им. — Това не е моят живот. Мога да се преструвам един ден, но не и години. Не мога цял живот да разигравам комедия. И не мога да се променя за една нощ, дори след такъв фантастичен опит… Не плачи — нахвърлих се върху Анчи, която се готвеше да надуе гайдата. — Не трябва да се самоубиваш. Не се и опитвай, те добре ще те пазят! — И аз посочих към баща й и към Лампъл. — Иска да се отрови със светилен газ или да си пререже вените, не знам, сигурно мисли, че с това
