ще ме промени. Но не е там работата. Аз просто не мога, по-друг съм. Лампъл ще се ожени за тебе, Аничка. Лампъл те обича отдавна, нали?
— Как си позволявате? — той отново се обърна към мен на „ви“ както вчера.
— Не се преструвай. Нима не го крещеше у нас на стълбите? Не плачеше на врата ми? — Какъвто бях пиян и раздразнен, аз обърках действителността с допълнителния ден.
— Кълна се… — понечи да се закълне Лампъл.
— Значи, не я обичаш? — Не ми отговори. — Можете да си пиете наздравици и четирима. С удоволствие ще ви отстъпя квартирата си. Сбогом…
Грабнах си палтото и изтичах навън. Вече беше хладно. Поизтрезнях малко. И разбрах, че бях погребал всички надежди, че в края на краищата все пак бях действувал предопределено, както вчера и че всъщност Съдбата е моят характер, който не мога да променя, който се е оформил отдавна и заради който не мога да приема съществуването, предлагано ми от Лампъл. Съвсем ясно осъзнах това и дори не ме хвана яд. Та нали сега, когато знам как да постъпя, ще мога да уредя по-благоприятно много неща. Така например днес Анчи няма вече да се самоубие. Ония двамата ще я държат за ръката чак до утре. И при това положение Лампъл няма да дой де в лабораторията, ако оня, когото бях забелязал на входа, е бил той. Поне мога да изменя, както ми е изгодно, съдбата си, щом вече не съм в състояние да си избера друга.
Професорът беше сам вкъщи. Всичко бе вече изнесено и той за последен път оглеждаше жилището. Държеше се, като че ли не помни нищо, и, разбира се, наистина не помнеше нищо.
— Искам да замина за чужбина, професоре…
— Кой не иска? — Той заключваше вратата на коридора и внимателно се оглеждаше. — Щастлив път!
— Но аз смятах, че ще ми помогнете.
— Защо?
Ами да, днес бях забравил за книгата, забравих да го подмамя със своето скарване с Лампъл, днес обърках всичко и преди да мога да се коригирам, взех, че се изпуснах:
— Само не искам онази Зет.
Професорът пребледня.
— Каква Зет? Господине. Никога не съм чувал за никаква Зет. Моите почитания.
И той заситни надолу по стълбите, като поздравяваше важно наемателите от долния етаж. Хубаво се наредих. Не бива да действувам така грубо. Какво ще правя сега? Нямам никого другиго. А в квартирата си не бих се върнал. Разбирах това дори сега, когато вече бях поизтрезнял.
Отидох в „Ноктюрно“ малко по-късно от вчера. Щом се появих на прага, Зет започна да се смее. Смехът й кънтеше из целия салон, чак келнерите почнаха да се обрьщат. Тя не изглеждаше като вчерашната дама, а все още беше облечена с черните панталони, явно не бе успяла или не е могла да се преоблече, ръцете й едва ли бяха измити, а под дългите й нокти се бе насъбрала мръсотия от лабораторията. Бях убеден, че под покривката крие своето съкровище.
— Моля те, не прави глупости. Да не би да искаш отново да се пъхнеш в ракетата? Сега, когато имаш цяло съкровище, когато можем да избягаме… — Струваше ми се, че бягството е единствената програма, единствената възможност да променя вчерашната си съдба сега, когато бракът ми се беше провалил.
— Нямам никакво съкровище. Куфарът е празен. Не знам какво чудо е станало. Жертвата си срещнах тази сутрин в кафенето. Нямаше ни най-малка драскотина, а златото било в квартирата му. Всичко започна отначало като лани — засмя се тя и си поръча нов коняк, но главният келнер днес не й се кланяше като вчера. — И ние ще трябва да направим всичко отначало.
— Защо?
— Аз вече не мога да се върна. Всичко е свършено. Вярвах на Хайнрих.
Исках да кажа, че това си е нейна работа, но нямаше никакъв смисъл, та аз съм свързан с тази жена и не мога да се карам с нея. Не разбирам по каква закономерност тя ме привлича и какво в моя уединен живот беше примамило точно нея.
— Защо се страхуваш? Та ти цял живот се стремиш към техниката. Всъщност в това отношение ти си емигрант открай време.
Исках да й обясня как стоят нещата. Аз наистина смятам, че развитието на техниката, автоматизацията и атомните електроцентрали, много бързо ще премахне сегашното политическо напрежение и скоро ще установи качествено нови отношения, също както развитието на промишлеността беше помело абсолютизма в Европа през деветнадесети век, но тя сигурно няма да го разбере.
— Аз съм за науката, а не за авантюризма… — казах й аз.
Заяви ми, че трябвало да се погрижа нашето бягство да бъде сигурно. Вече сме имали опит. Изпробвали сме веднъж апаратурата. Изглежда, имаше известно основание…
— Какво става с господин Колдински? — подкупва-що попита тя главния келнер. — Днес няма ли да има ревю?
— Май не. Не знам какво става с Колдински… — отвърна й грубо той.
— Разбира се, че знаете. В Мюнхен е — заявих му аз. — Донесете ми уиски. — Главният келнер облещи очи. — А театралната трупа днес ще закъснее. Тяхната рецитаторка се е забавила на годежа… — добавих по-скоро за себе си. Зет отново започна да се смее.
— Как не телефонирахме вчера за резултатите от дербито. Тези либри днес…
Не ми беше до смях. От една страна, нямах желание да повторя вчерашната глупост, а от друга, все повече и повече разбирах, че Лампъл е прав, че каквото и да правя, неговите възгледи за човешкото поведение са правилни. При него не мога да се върна; професорът ме отблъсна, така че бих могъл да стана само незначително учителче по физика или отново да постъпя като вчера — отново да се свържа с тази жена, която ме привлича, и аз все повече и повече разбирах, че именно моето отношение към Заречна сега е най-важно за мен. Тя отново ми изложи своите планове. До най-малките подробности. Как е укрила на недостъпни места редица ценности, поверени й от нейната организация, как за тези десет години ще можем да забогатеем само с помощта на търнокопа — изобщо историйки от романтичен детективски роман, които аз явно желаех да слушам.
— Но ако разполагаш с тези пари, защо искаш да вършиш убийства в Прага? Виж какво. Аз май съм готов да опитам отново всичко. Заради теб, може би защото те обичам, какви ли не глупости правят хората от любов, но не искам да убивам. Разбираш ли, това ми е противно. Просто не го понасям. Може би Лампъл е прав, може би наистина съм някакъв особен вид егоист, но убиец не съм и няма да бъда, ако ще да ме осъдят на доживотен затвор…
Така че тя трябваше да приеме условията ми. Те не й харесваха много. Човек може би е егоист благодарение на възпитанието, родителите или класата си, но никой не е предопределен за убиец, сигурен съм в това.
Както видяхме, вчера портиерът беше убит. Ето защо сега той на всяка цена трябваше да бъде спасен. Зет остана на тъмно. Щях да действувам сам. Портиерът засаждаше с цветя лехата край входа. През нощта. Посред вехториите на предградието, високата трева и строежите изведнъж щеше да се появи малка леха с теменужки.
— Човек по цял ден иска да гледа нещо хубаво… — каза ми той. — Тази седмица съм нощна смяна, а на тях сега им е времето.
Струваше ми се особено страшно да бъде убит човек, който сади и обича теменужките. Изобщо да се убиват хора с качества.
— Имам у дома хиацинти, нарциси, тацети и хутинсии — умело го излъгах аз. — Не искате ли да се отбиете у мен?
Беше готов веднага да изтича.
— Кога?
— По-добре още сега. Не знам дали Анчи няма да ги раздаде…
Той се просълзи:
— Та днес разсад не се намира. Това е цяло нещастие. А аз съм точно нощна смяна…
Казах му, че чакам Лампъл, че ще работим с него в лабораторията и че дотогава ще дежуря вместо него. Ще прочета нещо в портиерската будка. Той ми имаше доверие. Днес не се беше разнесъл слухът за уволнението ми, днес бях още благонадежден сътрудник. Каза ми да внимавам с ключовете от сейфа, там
