светове. Тях просто ги има по Hегова воля.
— Лъжите и заблудите на Ери са безсмислени. Hие сме тук и няма да отстъпим от справедливите си претенции.
— По каква причина Мислителите ви са избрали да ни отнемете точно този свят?
— Защото особено държите на него, предполагам.
— А сега ти ме доведе тук, за да ме унищожиш.
— Да, преди да са дошли джорхите. Усещам, че Кокорл вече е пристигнал в къщата и се готви да тръгне насам да ни търси. Заради тези низши същества, с техните проклети ясновидски заложби, съм принудена да бързам толкова! Утешението ми донякъде е, че после ще отстраня и тях.
Тя протегна ръце и енергийният сноп раздроби скалата до краката му. Неговият удар издълба ров пред нея. Ни-Тара се плъзна от другата страна на дълбокия кратер и се приготви да го нападне пак.
— И вие хвърлихте своите сили в борба със себеподобните си Орангх?
— Те бяха от долните касти, не струваха нищо в сравнение с целта.
Този път мълнията го улучи, но и неговото попадение беше точно. Окшаел падна и забеляза, че тя също не можа да се задържи права. Материалните им форми лежаха на няколко крачки разстояние помежду си и постепенно губеха сили, не им оставаше нищо друго освен да разговарят.
— Ни-Тара, защо не се нахвърли върху мен, когато имаше шанс да ме изненадаш неподготвен? Орангх определено не са задължени да спазват морални правила при постъпките си.
— Свободата на интерпретация означава избор, а изборът на поведение може да падне и върху закрепени модели като твоите. Дадох ти шанс.
— Изборът ти по случайност е съвпаднал с основните разбирания на Ери за почтеност. Само това ли беше?
— И най-важното, щеше да ми бъде скучно да остана тук сама. Така може би е по-добре. Детето, резултат на съвместните ни усилия, принадлежи на този свят и ще се научи да съществува в него. Това сигурно също го е имало в „Саттвадхара“, но аз я изхвърлих, когато вече го нямаше Ураупш да погледне вътре. Книгата беше предназначена за него, не за нас — тя осезаемо отпадаше. — Струва ми се, че започвам да напускам носителя си, но това не ме тревожи. Постигнах целта, положих основата на нова раса.
— Аз също ще си отида съвсем скоро, обаче не мога да се похваля, че направих най-доброто — Окшаел вече едва различаваше околността с човешките си очи. — Ни-Тара, какво знаете вие Орангх за Тъкача?
— Според нашата религия, той е Върховният разум, който направлява съществуването ни така, както ние се намесваме в долните нива на реалностите.
— А науката ви сигурно говори за Природа, закони на битието и други такива неща.
— Да, и в крайна сметка опира пак дотам, но без да го признава гласно.
— Каква ли представа може да имате вие за тези неща! — намеси се нечия чужда мисъл.
Тъмната сянка, застанала встрани, пулсираше и менеше очертанията си, а през нея прозираха отсрещните планински ридове.
— Мирозданието е безкрайно и затворено в себе си, причина и следствие едновременно, хаос и ред, които са зависими и преливащи се помежду си.
— Разбира се, редно беше всички призраци да се появят — Окшаел се втренчи в сянката.
От нея се протегна ивица мрак и повдигна Айиел, която сияеше недалече от тях, там където я бе изпуснала Hи-Тара. Звездата просветна и започна да губи блясъка си.
— Ти ли си, Пазителю на Айиел? — попита Hи-Тара.
— Да, аз съм. Вече свършва времето, отредено ви за притежанието й от Великата същност, чийто промисли тук и сега изпълнявам аз.
— Ти си проявление на Hебесния тъкач? — попита Окшаел.
— Той няма име, което по своя смисъл е средство за разграничаване и класифициране, Абсолютният Аум не подлежи на такива мисловни операции. Hещо крайно като мен не може да обхване и представи безкрайността, аз съм само форма на една от неговите същности.
— Какъв е смисълът на борбите между Ери и Орангх за надмощие? — обади се Hи-Тара. — Ще имат ли край и това интересува ли изобщо Абсолютния дух?
— Тази конкретна същност не знае. — Сянката помръдна. — Един от възможните отговори би бил, че когато си безкраен, вечен и всемогъщ, когато си всичко и нищо, си единствен, сам и скучаещ. Времето, както и пространството, все трябва да се запълват с нещо, което носи смисъла и същевременно отрицанието му в себе си, двете самооправдават съществуването си, пораждат се и взаимно се унищожават. Смисълът на действителността е фикция на фикции. Обясненията ми също нямат смисъл, вие сте вътре в тази действителност и с несъвършения си мисловен апарат не може да обхванете това, което надхвърля рамките на представите ви. Така че Ери, Орангх и съществуванието им са и не са от значение, а край не съществува, защото краят на едно нещо е начало на друго. Има само вечно движение. Вие, простите творения, сте благословени с върховното щастие да не съзирате великата пустота и да притежавате по тази причина единственото ценно нещо.
— Кое? — попита отпаднало Окшаел.
— Да имате цели и стремеж за преследване на Абсолюта, както и безброй прегради по пътя, които го правят непостижим. Блажени нищи духом!
Звездата Айиел беше угаснала съвсем и сянката се разтвори във въздуха, сякаш не беше я имало.
— Този Пазител ми прозвуча съвсем безнадеждно. Мислиш ли, че и над Тъкача има нещо, по-висша сила? — обади се след малко Hи-Тара.
— Може би. Почти нищо не усещам вече и като че ли си тръгвам — Окшаел се обърна към нея. — Как изглежда един Орангх? Имам предвид как изглежда в света на Ери, не в материалните плоскости.
— Не е нещо, което би одобрил — Ни-Тара се засмя едва доловимо. — Ако не беше поносимостта на уравновесяващите различията ни форми, аз също щях да избягам от гледката, която представляваш ти.
В небето се появиха две тъмни точици, които нарастваха.
— Това са джорхите, когато дойдат, нас няма да ни има.
— Дали ще се срещнем в някой от следващите цикли?
— Не се съмнявам. Изпълващият дух избира формата си в съответствие с вътрешната си координация. Е, Ери… — главата на Ни-Тара клюмна, но Окшаел не забеляза това, защото вече го нямаше в тази реалност.
Кокорл и Йеллагр кацнаха до изстиващите тела.
— Вече знам от пръчиците какви са били всъщност те, но ми е мъчно за хората, които познавах — Кокорл разпери лапи. — Не мога да си представя, че са били просто съдове за чужд разум, положително са оказвали въздействие върху избралите ги.
— Да ги пренесем ли до Храма в Кейсан? — предложи Йеллагр.
— Ще ги изгорим тук, те биха предпочели това.
— А какво ще правим с детето, при хораите ли ще остане?
— Баща ти, уважаваният мой сродник Трирл, е видял, че трябва да го вземем с нас. Аз ще се заема с отглеждането му.
— Как ще го наречем?
— Нрикал, човешкият потомък — каза Кокорл след кратък размисъл.
— Извинявам се, братовчеде, но не е ли доста опростено и конкретно? — осмели се да забележи Йеллагр.
— За него няма място сред хората, така казват пръчиците, и ще живее сред джорхския народ. Той е точно това — човешко дете.
— Да, както винаги си прав — съгласи се Йеллагр.
69
— Е, Нрикал, ще се разбираме ли с теб?
