атмосферен поток от Светлата към Тъмната страна, но не беше много силен: по-леките газове бяха достигнали пределна скорост и бяха изчезнали от Светлата страна преди хиляди години, но оставаха въглеродният двуокис, азотът и следи от някои други по-тежки газове. Имаше и изобилие от серни пари, както и от серовъглерод и серен двуокис.
Въздушният поток се придвижваше към Тъмната страна, където се кондензираше и донасяше достатъчно вулканична пепел, за да може Сандърсън да вземе проби, по които да изчисли дълбочината и естеството на процесите по повърхността на Светлата страна. Номерът беше да намерим проход, където, доколкото може, да избегнем разместването на пластовете. Но и при последните анализи се оказа, че едва се докосваме до повърхността. Единственият начин да открием как стоят нещата можеше да стане само на място.
В края на третия ден Макайвърс долетя с товарна ракета от Венера. Закъснял с няколко часа за кораба, който бяхме взели ние с Майора, и се изхитрил да отиде до Венера с надеждата, че ще се прехвърли оттам. Не изглеждаше много притеснен от случилото се, сякаш това бе обичайният начин, по който вършеше нещата, и не можеше да разбере защо другите толкова се вълнуват.
Беше висок и строен човек с дълга къдрава коса, преждевременно побеляла, и с очи, по които си личеше, че е алпинист: полузатворени, сънливи и едва ли не лениви, те внезапно се оживяваха. Никога не стоеше на едно място — непрекъснато се движеше, непрекъснато правеше нещо с ръцете си, говореше или крачеше насам-натам.
Майора явно реши да не повдига въпроса за пристигането му. Имаше да се вършат още неща, а след час проверихме за последен път налягането в скафандрите. Вечерта Стоун и Макайвърс се държаха като неразделни другари и всичко беше приготвено да тръгнем рано след кратка почивка.
— И това е била първата ви голяма грешка — каза Барън, като допи чашата си и даде знак на келнера да донесе още.
Питър Клани повдигна учудено вежди.
— Макайвърс ли имаш предвид?
— Разбира се.
Клани сви рамене и хвърли поглед към масичките наоколо, където цареше тишина.
— В такива места се навъртат всякакви чудаци, така че на пръв поглед и някои от най-способните хора може да ти се видят неподходящи. Както и да е, в онзи момент човешките характери не бяха най-големият ни проблем. На първо място се притеснявахме за екипировката, а на второ — за пътя.
Барън кимна с разбиране.
— От какъв тип бяха скафандрите ви?
— С най-добрата изолация, която някога е правена — отвърна Клани. — Уплътнени отвътре с подобие на фибростъкло, за да се избегнат неудобствата на стъкления памук, както и с охладителна система и кислороден запас, който зареждахме от всъдеходите на всеки осем часа. Отвън имаше нанесен мономолекулярен хромов слой, който отразяваше светлината, поради което приличахме на лъскави коледни дръвчета. Между двата слоя оставаше сантиметър и нещо дебел пласт атмосферен въздух под налягане. С контролни термоелементи, разбира се — при температура плюс 410 градуса нямаше да отиде много време, за да се опечем и да станем на въглени, ако скафандрите издишаха някъде.
— А всъдеходите?
— И те бяха изолирани, но не разчитахме много, че ще представляват защита.
— Така ли? А защо? — възкликна Барън.
— По-често щяхме да се намираме навън. Те ни осигуряваха подвижност и бяха натоварени с припасите ни, но знаехме, че щяхме да напредваме главно пешком. — И Клани горчиво се усмихна. — А това означава, че между телата ни и температурата на повърхността, където оловото тече като вода, цинкът почти е достигнал точката си на топене, а езерцата със сяра димят в сенките като котли с овесена каша над лагерен огън, се намираха само два сантиметра от фибростъкло и един сантиметър въздух.
Барън облиза устни. Пръстите му галеха хладната запотена чаша, когато я оставяше на застланата с покривка маса.
— Карай нататък — каза той с напрежение в гласа. — Навреме ли тръгнахте?
— За тръгване тръгнахме, но не се завърнахме съвсем според предвижданията — отвърна Клани. — Сега ще стигна и дотам.
Клани се облегна назад и продължи.
Потеглихме от Сумрачната ивица в югоизточна посока. Разполагахме с трийсет дни, за да стигнем до центъра на Светлата страна. Ако изминавахме средно по стотина километра на ден, щяхме да стигнем до центъра точно по времето на перихелия, точката, в която Меркурий се намира най-близо до Слънцето, поради което центърът е най-горещото място на планетата. По-горещо не може да стане.
Когато тръгвахме, огромното жълто Слънце вече се беше издигнало над хоризонта — два пъти по- голямо, отколкото се вижда от Земята. С всеки изминал ден Слънцето наедряваше и ставаше все по-бяло, и температурата върху повърхността на планетата се увеличаваше. А когато стигнехме центъра, работата щеше да бъде свършена само наполовина: оставаше да изминем още над три хиляди километра, докато стигнем до противоположната Сумрачна зона. Сандърсън трябваше да ни посрещне от другата страна с разузнавателната ракета на лабораторията точно шейсет дни след потеглянето ни.
Това беше планът ни в най-общи линии. От нас зависеше да изминаваме по сто километра на ден. колкото и да се увеличава температурата, какъвто и терен да се наложи да прекосяваме. Отклоненията криеха опасност и изискваха време. Забавянето можеше да ни струва живота, всички го знаехме.
Майора ни инструктира за подробностите един час преди потеглянето.
— Питър, ти ще бъдеш с първия всъдеход. С онзи, малкия, от който махнахме товара. Ние със Стоун ще се движим от двете ти страни, като ти даваме преднина от стотина метра. Макайвърс, ти ще се заемеш с влекача, затова ще трябва да ни следваш отблизо. Питър ще има задача непрекъснато да избира откъде да минем. Ако съществува вероятност да закъсаме, ще проверяваме пътя напред пешком, за да не изложим на опасност всъдеходите. Ясно ли е?
Макайвърс и Стоун се спогледаха. Макайвърс каза:
— Ние с Джак се бяхме уговорили да се сменим. Решихме, че той може да се оправи с влекача. Така аз ще бъда по-подвижен.
Майора сурово погледна Стоун.
— Съгласен ли си с това, Джак?
Стоун сви рамене.
— Нямам нищо против. Мак искаше…
Макайвърс нетърпеливо размаха ръце.
— Все едно. Просто се чувствувам по-добре, когато се движа активно. Има ли някакво значение?
— Може и да няма — отвърна Майора. — Тогава ние с тебе ще следваме Питър отстрани. Ясно ли е?
— Разбира се, разбира се — каза Макайвърс и се нацупи. — А кой ще извършва разузнаването?
Намесих се.
— Както се разбра, аз. Искаме водещият всъдеход да бъде колкото може по-лек.
Микута кимна.
— Точно така. Всъдеходът на Питър беше демонтиран, останаха само шасито и колелата.
Макайвърс поклати глава.
— Не, имах предвид предварителното разузнаване. Не мислиш ли, че се налага някой да се движи най- малко седем-осем километра напред, за да проучва терена и променливите условия на повърхността? — И Макайвърс втренчено изгледа Майора. — С една дума, може и в яма да пропаднем, ако не разузнаваме какво има пред нас.
— За тази цел разполагаме с карти — рязко го прекъсна Майора.
— Картите са друго. Имам предвид оглеждането на подробностите. Няма какво да се притесняваме по отношение на основните топографски белези. Тъкмо дребните опасности, които не си личат по картите, могат да ни довършат. — И Макайвърс развълнувано хвърли картите на масата. — Виж какво, позволи ми да вървя десет-петнайсет километра напред с един от всъдеходите, за да оглеждам обстановката. Ще се
