движа, разбира се, по твърда и сигурна почва, като същевременно изследвам внимателно местността и предавам по радиостанцията къде Питър трябва да е нащрек. После…
— Няма да стане — прекъсна го Майора.
— Защо? Така ще спестим цели дни!
— Не ме интересува какво ще спестим. Ще се движим заедно. Когато стигнем до центъра, искам до мене да има живи хора. Това означава, че никога не трябва да се губим от поглед. Всеки алпинист знае, че е в по-голяма безопасност, ако се движи в група, отколкото, ако е сам — който и да е той, където и да се намира.
Макайвърс го изгледа втренчено и страните му почервеняха от гняв. Накрая мрачно кимна.
— Добре, щом държиш да е така.
— Държа да е така и няма да отстъпя. Не искам никакви своеволия. Ще пристигнем в центъра едновременно и ще завършим експедицията едновременно. Ясно ли е?
Макайвърс кимна. Тогава Микута погледна двама ни със Стоун. Ние също кимнахме.
— Добре тогава — бавно каза той. — След като се разбрахме, можем да тръгваме.
Беше горещо. Всичко друго да забравя за тази експедиция, няма да забравя никога огромното жълто Слънце, което блестеше ослепително над главите ни, без да ни дава минута покой, и ставаше все по-жарко и по-жарко с всеки изминат километър. Знаехме, че само първите няколко дни ще ни бъде по-лесно, понеже, когато тръгнахме от Сумрачната лаборатория по дългата, неравна клисура, бяхме свежи и отпочинали.
Движех се пръв. Погледнех ли през рамо, виждах Майора и Макайвърс, които пълзяха подире ми. Въздушните възглавници на всъдеходите им се плъзгаха плавно по дъното на клисурата. Зад тях Стоун теглеше с влекача платформите.
Дори при гравитация, която е само трийсет процента от земната, големият влекач се затрудняваше и плъзгачите му се врязваха в пухкавата вулканична пепел, застлала долината, въпреки че отначало в продължение на трийсетина километра дори имаше пътека, която следвахме.
Не отмествах очи от големия полароиден бинокъл, за да не се отклоня от пътеката, която първите изследователи бяха проправили някога в Светлата страна. След два часа обаче се изтътрузихме покрай предната лабораторна обсерватория на Сандърсън и следите изчезнаха. Намирахме се на девствена почва и Слънцето вече си показваше зъбите.
Все пак през първите няколко дни не усещахме чак толкова горещината. Но я виждахме. Охладителната система поддържаше удобна и приятна температура в скафандрите — двайсет и четири градуса, — но поради ослепително яркото Слънце и спечените жълти скали, край които минавахме, сигурно някои от пътищата, предаващи нервните импулси, се бяха изкривили. От нас се лееше пот, сякаш се намирахме в изключително гореща пещ.
Движехме се по осем часа, спяхме по пет. Когато дойдеше време за сън, събирахме всъдеходите, нареждахме ги в каре, слагахме лек алуминиев навес и лягахме в прахта върху скалите. Навесът намаляваше температурата с около петнайсет-двайсет градуса, макар че това не е нищо. Хранехме се от запасите в първата платформа — изстисквахме от тубите протеин, въглехидрати, големи количества желатин и витамини.
Майора разпределяше дажбите вода с желязна ръка, защото в противен случай след седмица щяхме да се разболеем от нефрит. Бяхме непрестанно, непрекъснато жадни. Психолозите и психиатрите биха могли да обяснат защо е така и да посочат куп интересни причини, но това не ни засягаше, все едно ни беше, просто страдахме от жажда.
Като последствие първите два пъти, когато спряхме, ни мъчеше безсъние. Очите ни горяха независимо от филтрите, страдахме от ужасно главоболие, но не можахме да изпитаме облекчение и след като се наспахме. Седяхме и се гледахме. От време на време Макайвърс казваше колко добре би ни дошла по една бира, и всичко се обръщаше наопаки. За една ледено студена бутилка бира бяхме готови да убием и родните си баби.
След няколко прехода започнах да се справям напълно с кормуването. Движехме се през пустош, в сравнение с която Долината на Смъртта може да се оприличи на японска градина с разцъфнали рози. По дъното на клисурата зееха огромни спечени от слънцето пукнатини, отстрани стърчаха черни зъбери, а въздухът бе пълен с едва видимата мъглица от сяра и серни газове.
Намирахме се в гореща гола падина, където нямаше място за хора, но предизвикателството да се справим бе толкова голямо, че го усещахме осезателно. Досега никой не се беше измъкнал жив от тази област. Опиталите се да го направят биваха жестоко наказани, но Светлата страна си стоеше все там и трябваше да бъде прекосена. И то не по лесния начин, а по възможно най-трудния: по повърхността, през всичко, което Меркурий може да противопостави и по време на най-тежкия период.
Въпреки това ние знаехме, че тези земи досега можеха да бъдат покорени, ако не беше Слънцето. Хората се бяха борили с абсолютния студ и го бяха победили. Но борбата с подобна висока температура досега не се беше увенчала с успех. По-страшна горещина в Галактиката има само на повърхността на Слънцето.
Борбата със Светлата страна си струваше. Или щяхме да я победим, или тя щеше да ни свърши. Друг изход нямаше.
През първите преходи научих мното за Меркурий. След около сто и петдесет километра клисурата постепенно премина в скалистия склон на верига от кратери, която се простираше на юг и на изток. От първото кацане на Меркурий насам за четирийсет години в тях не бяха забелязвани активни процеси, но отвъд веригата се виждаха конусите на изригващи вулкани. От кратерите, отстрани покрити с дебел слой пепел, непрекъснато се издигаха жълти пари.
Не се забелязваше вятър, но знаехме, че по повърхността на планетата в областта на тропиците на приливи се носят горещи серни ветрове. Не бяха обаче достатъчно силни, за да се получи ерозия. Кратерите се извисяваха от каменисти клисури като заплашително огромни кули от зъбери и чакъл. Под тях се простираха обширните жълти плата, над които пъплеше пушек и се чуваше съсък от газовете под кората. Всичко бе покрито със сива прах — от силикати и соли, пемза, варовик и ситно стрити гранитни скали, — наслоила се в цепнатините и гънките, и предоставяща на въздушните възглавници на всъдехода ми мека и опасна повърхност за придвижване.
Научих се да разпознавам терена, да предугаждам скрития разлом по натрупаната прах. Научих се да различавам цепнатините, през които може да се мине, от дълбоките попуквания в пластовете. Често спирахме всъдеходите, докато изследвахме пешком прохода, вързани един за друг с лек меден кабел — копаехме, придвижвахме се напред и отново копаехме, докато се уверим, че повърхността ще издържи машините. Работата беше съсипваща, заспивахме от изтощение. Но отначало всичко вървеше гладко.
Струваше ми се, че върви прекалено гладко, а изглежда и останалите мислеха като мене.
Макайвърс не можеше да си намери място и това започна да опъва нервите ни. Приказваше твърде много, когато спирахме да починем или докато кормувахме: сипеше остроумия, шеги, тъпи и изтъркани вицове. Започна сегиз-тогиз да се отклонява от белязания път — никога не отиваше далече, но непрекъснато увеличаваше разстоянието.
Джак Стоун реагира тъкмо наопаки: след всяко спиране ставаше все по-мълчалив, по-сдържан и по- угрижен. Това не ми се нравеше, но реших, че след време ще му мине. И аз самият бях угрижен, но просто успявах донякъде да го скрия.
С всеки изминат километър Слънцето ставаше все по-голямо и все по-бяло, издигаше се все по-високо в небето и жареше все по-безмилостно. Ако не разполагахме с ултравиолетови щитове и омекотяващи ярката светлина филтри, щяхме направо да ослепеем. И без друго очите непрекъснато ни боляха, а в края на всеки осемчасов преход кожата на лицата ни сърбеше и пареше.
Точно едно от споменатите отклонения на Макайвърс нанесе предпоследния удар на вече разхлабените ни нерви. Беше тръгнал по ръкава на един дълъг каньон, простиращ се на запад от нашия път, и почти не го виждахме, забулен в облак пепел, когато чухме в шлемофоните силен вик.
Обърнах вседехода назад. Уплашен до смърт, едва различих Макайвърс с бинокъла — размахваше отчаяно ръце от покрива на машината си. Двамата с Майора веднага потеглихме нататък, като се придвижихме с мъка по тясното дере и насилвахме всъдеходите да вървят по-бързо, а в главите ни се мяркаха хиляди ужасни картини.
Заварихме Макайвърс да стои като истукан и да сочи към клисурата. За пръв път бе изгубил дар слово.
