— Но си го помислихте!
Замълчах. От благоразумие. Нямах намерение да ставам боксова круша за огромните му юмруци — всеки тежеше не по-малко от воденичен камък.
— Самият вие носите белезите на лудостта. Чета в мозъка Ви като в отворена книга.
— Не ви отива да се ровите в чуждо съзнание — възпротивих се вяло.
— Беше необходимо. Проверка на способностите ви. Трябва да ви кажа, че съм разочарован.
„Не по-малко от мен“, помислих си аз.
— Повече от вас! — прекъсна безочливо мисълта ми косматата грамада.
Загледах се тъпо над главата му, като непрекъснато си повтарях, че не трябва да мисля.
— Вие и не мислите. Но не виждам смисъла съвсем да престанете — заядливо изрече брадатата мутра. — И без това мисълта ви не е много блестяща.
— Благодаря, че ми отворихте очите! — изръмжах. — Лично аз смятам, че е добра за мен.
Обикновено съм невъзмутим като паметник, но този все пак успя да ме ядоса.
— Вие се ядосвате!?
В сивите очи на грамадата проблесна нещо като любопитство.
— След малко ще направя опит и да хапя! — предупредих го.
Нищо, че бе купчина от мускули и моите един и седемдесет и пет се нанасяха над два пъти в него.
— Учудващо е просто несъответствието между умствените ви способности и славата, която ви съпровожда. И е малко странно. Вървете!
Изпревари ме и изчезна. Тъкмо щях да му отвърна така, както един странен, умствено изостанал човек, би направил. Всяко предизвикателство си имаше граници.
На неговото място стоеше нова фигура. Беше по-висок от мен симпатяга, около четиридесетгодишен, доста пъргав и як за годините си. За тези неща имам набито око. Косматите грамади, въпреки приликата, нямаха вид на истински хора, но този имаше, заедно с останалите човешки недостатъци. Укротих се.
— Името ви… — поде с приятен глас симпатягата.
— Името ми няма значение! Къде се намирам?
— Изключително остроумен отговор! — развесели се той.
— Имам един въпрос, извинете?
Погледна ме отнесено, но кимна в съгласие.
— Случайно да съм попаднал в лудница? — постарах се гласът ми да прозвучи равнодушно.
И успях. Симпатягата не показа, че е усетил моето безпокойство.
— Не може да се каже точно лудница. По-скоро някъде си…
— Сега е мой ред да ви кажа, че и вие също давате изключително остроумни отговори! Намирам за много приятно да си „някъде си“ — изгледах го злъчно. Май отново трябваше да запретвам ръкави и да споря с доводите на умствено изостанал човек. С този поне можех.
— Ще свикнете — ухили се симпатягата. — Казвам се Филип Марлоу. Тъй като ще работим заедно, можете да ми казвате само Фил…
— Как се казвате!?
— Марлоу. Да нямате нещо против името ми?
— Не, нямам… — отвърнах леко поуплашен. Само това ми липсваше, да попадна в средата на литературни герои. Оставаше да пристигне граф Монте Кристо или дон Кихот и всичко щеше да бъде наред.
— Сигурно наистина ме смятате за луд? — весело ме изгледа творението на Чандлър.
— Имах нещастието да го направя един път — отвърнах предпазливо. Не бих се учудил ако тук всички са телепати.
— Имали сте неприятна среща, нали? — смени погледа си с въпросителен Марлоу или каквото беше там.
Не беше време сега да размишлявам доколко е възможна материализацията на литературни герои.
— Цели три. Без да смятам тази с крилатия Пегас. Да си призная, не съм очарован особено.
— Обратното щеше да е по-учудващо. Те са такива… Като дойде Холмс, ще ви обясни.
— Холмс?!
— Мислех, че го познавате! — изненада се Чандлъровият герой.
— Е, да… Срещнахме се през 1889 година. Беше зает с изключително труден случай, мисля, Баскервилското куче, и затова не успя да ме покани на Бейкър стрийт, за което, предполагам, искрено съжалява.
— Не ми ли вярвате? — огорчи се Марлоу. Едва сега ми се наби в очите, че беше облечен в доста старомоден костюм.
— Не е задължително, нали? — отвърнах смело.
Смелостта ми идваше от мярналата се в главата ми мисъл, че литературни призраци не могат да съществуват в моя компютърен свят, а само обикновени хора. Мое мнение, разбира се. Светът е достатъчно странен.
— Ваша воля… А, ето ги, идват!
Лесно е да се каже „идват“, но аз специално трудно мога да възприема такъв начин на пристигане. Героят на Дойл се появи като Фата Моргана, от нищото. Беше невероятна гледка. Следваха го още двама: плешив, мустакат, смешен дребосък и по-висок от Марлоу, гъвкав като пипало на октопод мъж.
— Инспектор Вонедиан? Здравейте! — съзря ме Холмс и невъзмутимо ми протегна ръка.
Стиснах я не без опасение. Страхувах се ръката ми да не премине през неговата. Не се случи нищо подобно. Ръката му бе студена и човешка.
— Запознайте се — мосю Поаро, мистър галактичен инспектор Еърт — продължи спокойно Холмс. — С мистър Марлоу, надявам се, сте се запознали.
— Приличаше по-скоро на ръмжене. Изглежда внуците ни страдат от липса на почит към дедите си — усмихна се Марлоу.
— Да не излизаме извън границите на приличието, господа! Помислете как трябва да се отнасяме към бъдещите поколения! Във всеки случай така не бива… — каза Поаро, помагайки си с енергично клатене на глава.
Това „бъдещите поколения“ май бях аз, но се засегна Еърт.
— Отнасяйте се към нас като към съвременници, така ще ви е по-лесно! — гласът му излизаше някъде откъм гърдите, което ме учуди. — Не е наложително да усложняваме вътрешновидовите отношения.
Колкото за „вътрешновидовите отношения“ не бях много наясно, но си замълчах. Останалите също.
— Да оставим тези приказки за по-добри времена, съгласни ли сте? — каза Холмс. — Нека да помислим защо сме тук… На вас също ли не обясниха, инспектор Вонедиан?
— Не, разбира се! Но се постараха да ми покажат какво нищожество съм.
— И вас ли ви поканиха така, мон ами? — попита състрадателно Поаро. — Аз направо се изплаших. Не бях предполагал, че така неофициално ще бъда поканен в ада.
— И скучно. Официално и скучно. Хермес още в началото те кара да съжаляваш, че си се родил човек — каза Марлоу.
— Хермес?!
— Наричаме художника Хермес — поясни той. — Митологичният е служел да пренася пощата на боговете, а този им превозва детективи.
Засмях се сдържано.
— Първият гигант е Хефест-Вулкан. Клати се, сякаш малко понакуцва, ако сте забелязали. А вторият е Зевс-Юпитер. Така ги различаваме по-лесно.
— Време е да попитам дали знаете кои са те?
Зададох въпроса напосоки. Още не бях в състояние да се ориентирам в джунглата на собствените си възприятия.
— Вас това не ви интересува! — отвърна ми гласът на Зевс-Юпитер. — Вече си мислех, че никога няма да свършите със запознаването.
— Мислили сте… — Не се доизказах, но и така беше ясно, че преди не бях забелязал подобно свойство у него.
