Марин Найденов
Грешката на боговете е, че грешат
I
Старо правило е, че сложните неща обикновено започват по най-безобидния начин и винаги без да ги очакваш. Така стана и сега.
През една мрачна зимна
Докато се ровех из кашоните, за да достигна до Еликсира, сепна ме металическо щракане. Вдигнах вече наистина вбесен глава. Не защото ме свариха на местопрестъплението, а от това, че човек никъде не можеше да намери спокойствие от досадници.
За мое изумление стената срещу вратата светеше силно, сякаш зад нея имаше мощен прожектор. Затворих инстинктивно очи със светкавичната мисъл за извънземни същества. Но това, което ставаше, беше много по-сложно.
Когато ги отворих, мазето липсваше. Вместо него, в краката ми лежеше постлан с дребни камъни път. В такова положение човек много не мисли, а действа по инстинкт. Направих две несигурни крачки и поех бавно. Защо да бързам, като нямах представа къде ме канят да отида.
Пътят живописно се извиваше през нещо като равнина и доста умело се свираше под полите на близката двувърха планина. С пътищата винаги е така — намират начин да се опрат до нечии поли или под тях, С това си чудновато свойство малко приличат на хората…
Бях изтръгнат от съзерцанието от грубо топуркане. Извъртях се не прекалено бързо, за да не си помислят, че съм се уплашил. На няколко крачки зад мен унило чаткаше копита крилат Пегас.
— А, здрасти! — без всякакво предисловие изрече крилатият кон. — Да си виждал трева — искам да кажа, по-хубава от тази?
— Н-не… не съм — слисах се аз. Не ми се беше случвало кон, макар и крилат, да говори с човешки глас. — Всъщност… не, видях! На Земята има колкото и каквато искате трева…
— На Земята! — Пегасът не беше кой знае колко очарован от моята отзивчивост. — Само не Земята! Тя е кошмарна планета. Всеки се старае да ме възседне и да се задържи с всевъзможни средства върху мен, сякаш само за това ставам — да бъда язден. Рядко някой разбира за какво точно служа… На пръсти се броят тези, които са го разбрали… В никакъв случай Земята! По-добре е да гладувам тук, отколкото всеки да ме пришпорва накъдето си иска…
След тези, малко непонятни за мен думи, конят най-невъзпитано ме изостави, за да отиде в средата на една от дъхавите морави в страни, където наведе глава и с отчаяние загледа на вид свежата, но втръснала му се вече трева.
Позяпах малко умърлушения Пегас и продължих пътя си.
— Чакат те! — примирително изцвили Пегасът зад мен.
Обърнах се, готов да задам въпрос, но той повече не ме удостои с вниманието си. Завъртя задница, люлеейки невъзмутимо дългата си опашка, като че с това ми казваше да не му досаждам повече.
Нямаше как да не послушам въображението си. Рядко съм се проявявал като натрапник. Последния път ми струваше една женитба. Тръгнах отново.
След горе-долу една цигара време безмълвието на очарователната пасторална гледка (само това сравнение ми идва на ум) беше нарушено от нов, по моя преценка отрицателен, елемент — Човекът.
Личността — доста по-висока от мен, физически добре развита — стоеше вдясно от пътя, пред нещо като статив и унесено го съзерцаваше.
Тъй като още от дете съм си любопитен, промъкнах се крадешком зад гърба му и надникнах.
Това, което видях, ме смая. Личността рисуваше! И то така, че направо се втрещих. Вместо четка, както е прието, държеше широка лопатка, под чиято заострена и блестяща повърхност струяха напълно смислени и разбираеми образи.
Не ми остана време да се удивлявам.
— Какво сте зяпнали? — неприязнено ме изгледа художникът.
— Красиво е… — намерих сили да отговоря.
— Нали за това го правя — презрително измърмори той и се намръщи. — Вие ли сте онзи?
— Сигурно — За разлика от художественото му майсторство, нямаше особено богат речник. — Но ако ми обясните точно за кого става дума, има вероятност да ви разкажа цялата си биография, за да уточним нещата.
— Сега това е без значение! — отвърна художникът и сгъна статива. Направи го за част от секундата. — Качвайте се там!
Завъртях предпазливо глава — дано зърна какво той подразбира под „там“. И като не видях нищо, отново го загледах. С учудване.
Той вдигна пренебрежително рамене и тръгна обратно по пътя, където, полускрит от дърветата, във въздуха се клатушкаше плосък апарат.
Без да промълвим и дума, качихме се в апарата и… и не знам! Имах чувството, че не успях да мигна, когато спряхме.
— Слизайте! — подхвърли моят неприветлив водач.
— Как?
Питах с пълно право. Не виждах как мога да отворя плътния непрозрачен купол, покрил ни по времето на пътуването.
Художникът ме изгледа с доста красноречив поглед — нещо средно между „До тука ми дойде от идиоти!“ и една малко по-особена фраза и се пресегна. Вратата…, тоест не мога да твърдя със сигурност какво беше, изсумтя и… бях изхвърлен в средата на голямо помещение, пред масивно бюро, зад което някаква грамадна брадата и космата фигура внимателно ме разглеждаше със сивите си леко скосени очи.
— Значи това сте вие!? — избоботи с безразличие фигурата и стана. Май имаше над два метра и нещо. Беше облечена с тънка, прилепнала към тялото материя, под която изпъкваха силно развити мускули. Брадата и дългата коса скриваха лицето й, но още с първия поглед бях наясно, че това пред мен, е огромно копие на хуманоид, без да е човек.
— Значи това сте вие! — повтори Херкулесът, като продължаваше да ме фиксира с очи.
— По всичко личи, че съм аз — отговорих.
Трябваше нещо да кажа. Физиката му бе респектираща.
— Представях си образа ви малко по-иначе…
— Може би с крила, нож в едната ръка, огнестрелно оръжие в другата, а под мишницата две ядрени бомби?
Просеше си го. Освен това имам вродена неприязън към гигантите от този вид. Принципът е ясен — фигура за сметка на мозък. И той не ми се стори кой знае колко умен, особено като най-неприлично се изкикоти на моите думи.
— Чудесно! — почти с патос изрече косматия Херкулес. — Но преди да се срещнете с останалите, минете покрай… (името не успях да схвана). Ще му бъде интересно да ви види.
— Покрай кого да мина? — запитах предпазливо. Животът ми бе омръзнал от луди, та и тук. Дано наистина не съм попаднал в лудница.
— Съвсем се обърках! Извинете! Бях забравил…
Докато се наканя да питам какво точно е забравил, около ушите ми духна лек вятър, последван от доста осезателно съприкосновение на краката ми с нещо твърдо, което се оказа обикновен под.
— Искрено се радвам да ви видя! — стресна ме нечий глас.
Обърнах се да видя кой се радва толкова искрено. Притежателят на гласа беше също така космат и брадат и вероятно горе-долу толкова луд, колкото предишния.
— Ще работите с Холмс, Поаро, Марлоу и галактичен инспектор Еърт…
— С кого ще работя? — запитах кротко.
Ако съм в лудница, то с лудите по друг начин не може да се разговаря.
— Не съм луд! И не искам другите да ме смятат за луд! — като ехо се обади онзи.
— Не съм казал такова нещо.
