— Рано е да се говори за следа. Този град е един от незасегнатите. Според нашите изчисления началото на тайнствената смърт се очаква не по-късно от четири часа, смятано от настоящия миг. Ще имаме грижата да ви повикаме, а до тогава, ако искате, можете да си починете. Из града обаче, не можете да се разхождате.
Нямаше начин да не се спогледаме. Не за забраната. Не ни се понравиха думите му за изчисляването на смъртта. Не е приятно, че и времето на смъртта може да се изчислява.
Когато се окопитихме, брадатата грамада беше изчезнала. Не ни оставаше нищо друго, освен да се огледаме предпазливо. Пощальонът на боговете също се бе изпарил. Но и обстановката около нас се беше изменила. Стояхме като гаврошовци в средата на широка, наполовина покрита с павета, наполовина с нещо като асфалт улица.
— Довиждане, господа! — неочаквано се обади Холмс. — Ако не ме лъже паметта, онази къща там е 221-б. Винаги можете да ме потърсите в нея.
Холмс спокойно се отдалечи и влезе в къщата. На външен вид наистина приличаше на небезизвестната сграда на Бейкър стрийт.
Почти веднага след него, Поаро промърмори, но така, че да го чуем, че съседната сграда удивително прилича на хотела, в който последния път бил отседнал.
Съвсем скоро на улицата останахме аз и Еърт. Известните детективи бяха се скрили в крепостите си, за да смелят на спокойствие събраните зрънца истина. Бутафорията на домакините се оказа напълно успешна. Нищо, че бяха объркали стиловете. Сивото вещество в главите на детективите вече се намираше в движение.
— Аз ще бъда отсреща — каза Еърт и посочи с глава една невзрачна псевдокъща.
Погледах след него, докато не влезе, повъртях се малко в себе си, за да преглътна изоставянето си на произвола на съдбата и се насочих направо към входа пред мен. Зданието приличаше на хотел, а когато съм в командировка — това ми хрумна изведнъж — не избирах къде да подслоня глава.
Вътре чувството ми за хотел не ме напусна. Изкачих се по имитиращи мрамор стъпала и бутнах първата врата вляво. Стаята ми се стори уютна и най-вече разполагаше с легло, на което седнах не без удоволствие. Няколко мига седях, а после реших, че няма да е лошо да размислям легнал, тоест в любимото ми положение, а от там до прегръдките на съня съвсем не е далеч. Неусетно съм заспал.
III
Събуди ме гласът на Зевса.
— Всички вас чакат, Вонедиан! Събудете се!
Не го послушах, разбира се. Насилват ли ме да направя нещо, върша точно обратното. Измъкнах се елегантно от лапите на съня и едва тогава отворих очи. През същото време, поради липса на друго занимание, Зевсът хулеше Вселената до девето коляно. И то тази, която си бе дала труда да създаде мен. Сигурно тя нямаше прилика с неговата.
Преспокойно се настаних в средството за придвижване, и този път пилотирано от момчето за всичко — Хермес. Седнах до Мегре, който кимна одобрително и извади лулата. Реших да го последвам с цигара. Носех ги в джоба на панталона, но до сега не бях се сетил за тях.
— Никакво пушене! — веднага ни предупреди Хермес.
Хефест-Вулкан до него незабавно потвърди с глава. От ляво, Зевсът продължаваше да бълва змии с очи, плюс останалите ужаси на Вселената, които за щастие не познавах. Не му обърнах кой знае какво внимание. Свикнал съм да ме гледат по този начин. Иначе нямаше да съм наясно как да се държа. Сега знаех. Направих се, че не се отнася до мен.
Шестимата седяхме отзад наблъскани като сардели в консерва. Хермес, за назидание, а може би в стремежа си да настигне избягалия си речник, подгони така апарата, че се заклатушкахме. Видях Поаро да позеленява. Онези май ни бяха моделирали или там както се казва, с всичките ни недостатъци. Добре, че пристигнахме, в противен случай щяхме да сме с един по-малко.
Хермес, без да прави физиономии на досада, отвори пролука в обгърналия ни при движението непрозрачен купол.
— По дяволите! — изръмжа Мегре до мен.
На негово място щях да добавя — по дяволите, дяволите! Защото съществата, които виждахме, не се различаваха от тях. Само, дето нямаха рога и опашки. Всичко друго — копита, зъби, външен вид, си беше на мястото.
Това донякъде ме успокои. Почти дотам, че да се престраша и да се изхлузя от апарата, за да зяпна отново от изненада.
Сред дяволите прелитаха или се придвижваха пеша бели крилати човешки фигури…
Принадлежах към един народ, който е бил езичник и в езичеството, което ми помогна да се съвзема пръв. Захвърлих настрана ужасите на ада и рая и се заоглеждах. Намирахме се на нещо като площад, с някакво безформено подобие на паметник в средата, който гъмжеше от „дяволи“ и „ангели“. Не забелязах други средства за придвижване освен апарата на Хермес.
Около площада се издигаха сгради от неизвестни, поне за мен, архитектурни типове. Долу в тях, се виждаха различни видове магазини или там както ги наричаха посвоему. Земята бе застлана с мека непотъваща настилка, заобикаляща особено почтително паметника. Точно на границата между изкуствената материя и кръга от изсъхналата земя около него, лежеше тялото на дявол.
В началото го помислих за пиян, но веднага си спомних, че това състояние е присъщо най-вече за хората и се втренчих подозрително.
— Първият труп — подхрани подозренията ми с информация Хефест-Вулкан.
Всички настръхнахме и пристъпихме към трупа. На пет метра от него спряхме и… всеки според метода си на действие, се зае да го оглежда.
От страна на размотаващите се по площада ангели и дяволи бяхме удостоени с горе-долу толкова внимание, колкото обръщаха на паметника.
Всъщност не изпитвахме кой знае каква нужда, защото все повече и повече се задълбочавахме в ролята си на следови кучета, точно това, което се искаше от нас.
Холмс стоеше до трупа и зорко оглеждаше земята около него. Според мен напразно. Малко неща имаше за гледане. Поаро, застанал от другата страна, стрелкаше с очи ту трупа, ту паметника, сякаш се надяваше те да му отговорят.
Трупът лежеше по очи, с изпъната дясна ръка и леко сгънати крака. Другата му ръка бе затисната отдолу. Това беше най-същественото. Починалият не беше се гордял с особено висок ръст. Още преди ми направи впечатление, че освен фантастичната си уродливост, и ангели, и дяволи, имаха почти един ръст. Средният не надвишаваше метър и четиридесет.
По гърба на трупа не се виждаха рани. Марлоу приближи и спокойно го обърна. Същото важеше и за гърдите. По лицето на „дявола“ бе застинала сатанинска усмивка, която накара Мегре да изсумти в лулата си, а Марлоу малко да отстъпи. Аз, да не остана по-назад, се задавих в дима на цигарата си. Само Еърт продължи да го гледа невъзмутимо.
— Следи няма… — каза Холмс. Гласът му непривично трепна. — Изглежда мистериозно.
— Погрижили сме се и за това — изгърмя Хефест-Вулкан зад нас.
Обърнахме се. Двойката гиганти стоеше чинно на разстояние от нас и ни гледаха, ако не с обожание, то поне с уважение.
— Погрижили сте се да няма следи ли? — равнодушно попита Марлоу.
Зевсът го изгледа раздразнено и направи движение към кръста си. Помислих, че още секунда и ще последва нов труп, този на Марлоу, но се оказа съвсем друго.
От апарата на Хермес изскочи еднометров паяк и като любезно даде път на няколко пешеходци, дотопурка до трупа и се зае с някакви неразбираеми манипулации около него.
— Кибернетичен организъм! — посочи с очи паяка Еърт.
За наш срам ние го гледахме изумено и мислено го сравнявахме с паяка на страха у себе си. Май беше по-малък.
— От най-висок клас. Конструиран е специално за такива случаи — отговори Хефест-Вулкан. — В него е
