прелестно изящество.
В грапавата стена на сградата се откри широк отвор, от който излязоха Хефест-Вулкан, Хермес и още една личност. И тримата нямаха вид да са прекарали приятно вътре.
Последва непредаваема с думи игра с очи между Зевса и останалите, която ме озадачи и накара наистина да се почувствувам не на мястото си. Но не до там, разбира се, че да взема да си тръгна. Напротив, заразглеждах най-нахално новата личност.
Приличаше малко на Хермес. Носеше същото облекло и също нямаше брада…
Това за брадата направо ме сряза ниско долу, в стомаха. Мислено изругах. От срещи със заядливи богове и литературни герои, не ми бе останало време да забележа, че за разлика от Зевса и Хефест-Вулкан, Хермес не носеше брада. Безспорно това го издигаше в очите ми, беше осъзнал, че грижите около нея не си струват труда. Но имаше и нещо друго.
— Още ли сте тук? — изръмжа недружелюбно Зевсът, с което ме стресна. Не го очаквах. Въпреки това му изпратих една мефистофелска усмивка.
— А къде да бъда?
— Докато се пъхате където не ви е работа, в града са станали още четири… (за малко да каже убийства, но се осъзна) четири случая на смърт.
— Да не би да искате да отида и като Христос да ги съживя с докосване с пръст? — разширих усмивката си аз.
Сигурно приличах на идиот. Признавам си го. Но Зевсът отново започна да ми лази по нервите.
Неочаквано Хефест-Вулкан издаде някакъв хълцукащ звук. Извъртях се рязко към него.
— Мислите ли, че е много възпитано да се смеете?
Изглежда съм вложил достатъчно красноречие в погледа си, защото хълцукането престана.
— Не съм имал такова намерение. В момента това е недопустимо — сериозно отвърна той. Но на мен ми прозвуча като чисто оправдание. — Защо се заяждате с нас?
Вече се гневях. Малко ми оставаше да направя някоя глупост.
— Защото не започнах пръв!
Продължих за беснея вътрешно. Външно не биваше да го показвам. Винаги пречи.
— И защото някои се опитаха да ме изгонят, сякаш съм случаен минувач. Би трябвало да са наясно, че само когато аз пожелая, ще си отида. Дори да си послужат със сила, пак няма да постигнат своето.
Подсилих ефекта от думите си с един прям поглед към Зевса. Ако имаше силата да убива, моментално щеше да го просне по очи. Едва след толкова години практика, сега ми ставаха ясни подбудите за убийствата. Ето как ставаха. Всичко започваше от един поглед.
— Няма ли да бъде най-добре да отидем на площада? — прозвуча невъзмутимият глас на Хермес.
Накара ме приятно да се изненадам. Беше най-дългото изречение, изговорено досега от него. Обърнах се да му го кажа, то той предвидливо реши да изчезне заедно със спътника си.
Зевсът и Хефест-Вулкан побързаха да го последват, така че останах насаме със злобата си, което никак не е приятно. Изругах така, че ако лилавата сграда имаше уши, веднага щеше да ги запуши. Тъй като нямаше, само потрепера страхливо.
— Дай ми картина от площада! — излаях към паяка аз.
И той трепна, но се подчини на свистящите в гласа ми звуци. Телата бяха разделени по равно — две на ангели, две на дяволи. Първият труп лежеше до паметника, останалите — не повече на десет метра от него. Жителите на този град все се изхитряваха да умират близо до паметника. Сякаш ги привличаше като магнит.
Близо до местопроизшествието, в плътна група, стояха Хермес и другите божествени изчадия. Малко по-близо, над един от труповете, бяха се навели Холмс, Поаро, Мегре и Марлоу. Оглеждаха го най- внимателно, а до тях паякът (един?) ловеше с антените си бледите следи на смъртта.
Беше мила картинка наистина. Цветът на литературната криминалистика в действие.
Вяло заследих именитите си колеги и с учудване установих, че Еърт липсва. А това означаваше, че и той като мен, бе решил да не присъствува на подобен фарс…
Послушах още малко разговорите (Зевсът припяваше нещо, а Хефест-Вулкан му пригласяше) и заповядах на паяка да се изключи, което той направи не без удоволствие. След това потропа с шестте си крака и ме напусна. Прав му път. Никога не съм обичал паяците.
Повъртях се ръмжейки още няколко минути около лилавото чудовище и бавно поех към града. Зевсът се лъжеше, ако мислеше, че повече няма да ме види тук. Оставащите петнадесет часа щях да се разхождам само на това място и никъде другаде, напук на боговете…
V
Докато има хора, дотогава ще има и престъпления. Не знам кой го е казал, но е бил прав без съмнение. У човека най-трудно се променя съзнанието… че е Човек. Проста наглед истина, но струваща на Човечеството милиони жертви. А още колко ще струва, това никой не може да предвиди.
Според моите наблюдения, работата, за която ни бяха извикали (най-точно — взели на заем), ставаше все по-заплетена. Три цивилизации, коя от коя по-напреднала в най-различни области на Знанието и… престъпление, приемащо чудовищни размери. Звучеше абсурдно. Поне толкова, че да спра напъна си да мисля, да укротя бунта на „сивите си клетки“ и да се понеса с цялата си сила на долните си крайници към Еърт.
Беше най-доброто решение. От всички нас, Еърт беше най-близо до това, което ставаше, отколкото ние — неговите прадеди. Една истина несъзнателно предъвквана от мен до сега. Бях я потискал само от страх да не се изложа, но тя надви човешкото ми тщеславие и ме постави в шах. Какво означава моят страх пред бъдещата смърт на хиляди?
Еърт седеше в някакво подобие на стол и напрегнато гледаше заелите четири стени апарати.
— Здравейте, галактичен инспектор Еърт!
Поздравлението ми прозвуча отчайващо страхливо. Винаги съм мразел апаратите. Нищо човешко няма в тях.
— Само Еърт, ако обичате. Останалото е звание и практически тук няма покритие на съдържанието си — изрече спокойно Еърт.
Замълчах. Гласът от гърдите му прозвуча твърде категорично, макар че апаратът едва ли умееше да предава интонациите.
— Как се ориентирате в тези електронни дебри? — подех, колкото да не мълча. Имах други планове.
— Въпрос на навик. Още от детската си години съм съпътствуван от апарати. Но по принцип рядко се занимавам с тях. Не е моя работа. За такива като мен остават само умозаключенията.
— Не се отличавате много от нас! — промърморих.
— Неправилно се изразихте. Между нас не могат да се правят сравнения. Вие изследвате аномалиите на човешката психика при познати за вас обстоятелства, а при мен е съвършено обратното. Аз се боря с човешкото „аз“ в неприсъща за него среда. Понякога извън обществото и в съвсем непригодни за живот места.
— Преди малко казах „умозаключения“ — боя се, че и аз се изразих неправилно. Точното определение е — „предположения на базата на всичко известно на човека за човека“.
— Често грешите, предполагам?
— Не отричам. Когато имаме работа с човешко престъпление не може да се разчита на апаратите. Те служат да се провери възможността за престъпление на средата към човека, но не и обратното. Грешката на човешкото съзнание може да бъде доловена единствено от друг човек…
Нещо прещрака в гънките на мозъка ми. Догадката вероятно осезателно е изменила лицето ми, защото Еърт спря и озадачено ме изгледа.
Постарах се да придобия безкрайно тъп вид. Физиономия, за която някога баба казваше, че съм гледал като теле патица. А по-късно жена ми и приятелите ми разправяха, че съм приличал на абориген, който за пръв път вижда мисионер. Усеща смътно, че е човек, но не може да разбере със сигурност дали става за ядене.
