Артър Конан Дойл добре я е описал, така че няма защо да плагиатствам. Ако имаше някакви изменения, не вярвах точно пък аз да ги забележа.
— Паяци ли? — повтори Холмс сепнато. — Като онзи?
Проследих погледа му. Зад вратата, свил крака под себе си, клечеше моят паяк.
— Не разбирам как е успял да се вмъкне?! — учудих се с основание аз.
Добре си спомнях, че бях го оставил отвън.
— Този е моят — усмихна се леко Холмс. — Вашият в момента е зад вратата. Ако искате го поканете и седнете където ви е удобно…
Беше невъзпитано да не го послушам. Пуснах паяка и седнах срещу Холмс.
— Не сте дошли само да се оплачете от паяка си, нали?
Въпросът беше нещо подобно на „хайде, изплюйте камъчето“. Реших, че няма да е лошо преди това да се направя на разсеян.
— Дойдох да си поиграя на доктор Уотсън. С ваше разрешение, разбира се.
Холмс се усмихна отново.
— Повече ви е нужно насърчение или нещо от този род. Така че не се опитвайте да играете ролята на Уотсън. От вас би могло да излезе велик мистификатор, но съвсем посредствен артист.
Засегнах се. Досега си мислех, че бих конкурирал успешно ако не Делон, то поне Фернандел, а той от един път ми отряза илюзиите. Не беше прав, но преглътнах думите му като горчив хап, подаден от любим човек.
— Всъщност, ако искате да бъда искрен, дойдох да ви запитам какво мислите за това убийство. Не намирате ли, че е твърде мистериозно?
— Загадъчно да, но мистериозно е силно казано. В убийствата няма мистерия. Имаме престъпление, без да е останала видима следа от престъпника, това е най-точното определение. Само че престъпление без следа, съгласете се, и по ваше време, е пълна безсмислица. Следователно следа има, но ние не можем да я забележим. Това мога да ви кажа. Под слънцето рядко се случват нови неща. Всичко безкрайно се повтаря.
— Забравяте, че това слънце не е нашето — постарах се уточнението да не прозвучи като забележка.
Изглежда успях.
— Не съм забравил. Мотивите на престъпника трябва да са едни и същи, независимо на кое слънце живее.
Простих му объркването. На звездите никой не живее.
— Използувах паяка, за да проуча някои неща — нали за това са ни ги изпратили. Мисля, че долавям нещичко, но още не съм сигурен какво е то. Възможно е следата да се окаже лъжлива.
Не го попитах какво долавя. Беше невъзможно да показвам пред него невежеството си. Холмс си придаде безгрижен вид.
— Кълна се във всички земни богове, че няма да отмина решението на тази загадка. Загадъчното винаги ме е привличало…
Заприлича ми на чиста хвалба, но се сдържах и го пропуснах покрай ушите си. Уотсън го нямаше да се впусне в дитирамби по адрес на метода на Холмс, така че на него нищо друго не му оставаше, освен сам да се заеме с тази работа.
— Жалко, че не са се сетили за цигулката ми! Така ми се ще да посвиря! — каза Холмс тъжно, което ме накара да застана нащрек.
Само това оставаше сега. Отново тъжни детективи. Той стана.
— Вие също, надявам се, сте стигнали до някаква следа? В противен случай едва ли бихте си позволили да се разхождате.
Предположението бе логично, но твърде далеч от истината.
— До никаква следа не съм се добрал. Правя опити да осъзная в какво са ни забъркали — отговорих уклончиво.
Холмс ми хвърли един изпитателен поглед, който мъжествено отбих в кафявата доброжелателност на очите си.
— Според мен, в нищо лошо. — Холмс разпали отново лулата си и направи няколко бързи крачки. — Искат само да им помогнем в разследването.
— Никак не ми прилича на помощ! — скептично отговорих.
— Защо мислите така? Имаме труп, следователно има и престъпление. — Холмс бе на път да се учуди, но не го направи.
— Ами ако е неизвестна болест, самоубийство или кой знае какво?
Въпросът ми бе чисто риторичен, но той разбра обратното.
— Мислите, че онзи човек е държал да се самоубие точно в центъра на площада? — каза Холмс и продължи назидателно — Психиката на убиеца понякога е несъвместима с човешката логика. Вие го знаете добре. Имате опит, както разбирам.
— Не знам вече как да го използувам — признах дори за мен неочаквано.
Усетих, че Холмс поиска да каже нещо, но се въздържа. Можех да се досетя какво е — по-добре беше да престана да се оплаквам и да си гледам работата. Все пак несъзнателно ми бе подхвърлил нещичко, над което си заслужаваше човек да си поблъска главата.
— Рано е да се отчайвате! — каза Холмс меко.
Острият му поглед пробягна по лицето ми.
Станах да си ходя. Не обичам да ме изследват като под микроскоп, особено когато имаше за какво. Взех си довиждане с Холмс и излязох на улицата, където с право се запитах в коя посока да отнеса тялото си. Желанието ми да обикалям именитите си предшественици се беше изпарило. Насила се правех на глупак, без да имаше нужда.
Заозъртах се в стремежа си дано забележа нещо, с което да разсея надигащото се у мен недоволство, но улицата беше все така пуста, както преди. Паякът изтопурка до мен. Извъртях се и му хвърлих един зверски поглед, без да си давам сметка, че мога да го уплаша. Така и стана. Отдалечи се на цели пет метра.
Автоматично запалих цигара, пъхнах ръце в джобовете на панталона си и потеглих. Преди да съм извървял двеста-триста метра излязох извън „града“. Беше неочаквано, но го приех като факт. Не беше време за умуване. В далечината се издигаше лилавият мастодонт и някак от само себе си, без излишно да натоварвам ума си със „за“ и „против“, краката ми сами ме понесоха натам.
Още с първия по-близък поглед се разочаровах — сградата не беше нищо особено. Всъщност, казвам го от чисто човешка злоба. Не бях срещал през дългата си практика подобна глупост и тъкмо това му беше особеното. Съоръжение, строено с единствената цел да учудва зяпащите го и да ги затрупва със стотици въпроси и предположения, ето какво беше.
Докато го разглеждах, разбира се, и аз не останах по-назад. През главата ми се изредиха поне двеста хипотези, които една след друга се сгромолясваха като несъстоятелни. За да задоволя напълно любопитството си, обиколих го четири пъти и на петия… се сблъсках със Зевса.
— Какво търсите тук? — веднага запита той, стреснат не по-малко от мен от неочакваната ни среща.
Имам удивителната способност да не губя самообладание. Въпрос на тренинг.
— Чели ли сте приказката за бурените? Където не ги сееш, там поникват! — озъбих се на тона му аз.
— Не съм. Но вие нямате работа тук — настоя на своето косматата пародия на древногръцкото божество.
— Да не би да е забранено да се разхождам в тази посока?
От малък съм на мнение, че най-добрата защита е да се задават въпроси. Изпробвал съм го не един път и винаги с успех.
— Тук не е място за разходки! — Зевсът изведнъж доби вида на побеснял от яд таралеж.
Оставаше и брадата му да настръхне и приликата щеше да е пълна. Но и така му отиваше.
— А защо? — подех с възможно най-любезния си тон. В същия миг отговорът ми бе сервиран с
