Величка Настрадинова
Подаръци и благодарности
Щастлив съм аз, че те обичам, но ти живееш е огледало.
Младият, талантлив и вече твърде известен писател Матьо Матев влезе в клуба. Държането му трябваше да изразява нехайство и известна доза пренебрежение — и към благосклонните литературни критици, и към благоговеещите пред него дами. Огледа полупразния салон и тъкмо когато реши да се качи по стълбите, на терасата се появи видение.
Видението бе облечено в сивкава рокля, гарнирана с бели дантели.
„Красива ли е? — си зададе съвсем нелепия въпрос Матев. — Красива ли е? Не може да се определи. Като че е потънала в някакъв облак от ухания. По-скоро — около нея има… сияние…“
Матев се спря и я заразглежда като произведение на изкуството.
Тя стоеше неподвижно — досущ статуя, и само очите й преброждаха салона, изглежда, търсеше някого. Усмихна се и се отправи към масата, където се беше разположила доктор Нели Жлебинска — известен психиатър, снаха на още по-известния професор Жлебински. Двете жени се целунаха и веднага се разбъбриха, като че едва са дочакали мига на срещата.
Матев много добре разбираше, че ще бъде излишен, но въпреки това се насочи към доктор Жлебинска и се поклони с подкупваща приветливост:
— Ще ви преча ли?
Нели Жлебинска, почитателка на писанията му, възропта:
— Това на мен ли го казваш? Сядай — и се обърна към непознатата. — Представям ти автора на „Два ярда спокойствие“ — Матьо Матев — а към Матев: — Това е певицата Марта Матева.
Матев галантно пое ръката на Марта и се опита да, я целуне, но тя ловко я изтегли и вместо нея му поднесе лявата си ръка:
— Дясната ми ръка я целува кой как свари. Я вие вземете лявата.
Матев се зачуди като комплимент ли да приеме това, или като подигравка. За всеки случай поде разговор със закачлив тон:
— Марта Матева? Рядко пее на нашите сцени поради постоянни ангажименти из цял свят, а когато е в България, не желае да стои в столицата и пребивава в родния си град…
— Не пребивавам, а живея — спокойно поясни Марта. — Но продължавайте, продължавайте… Какво още говорят за мен?
— С особено удоволствие разиграва диригенти и журналисти. Много толерантна към колегите си. Обича старинна музика и детски хорове. Своенравна. Неомъжена.
— А, виж, последното е вярно — радостно установи Марта.
Матев зае позата на прокурор и запита безмилостно:
— И защо не сте омъжена?
На Марта тая игра й хареса:
— Не ме щат. Никой не е дошъл да ми поиска ръката.
— Никой? — още по-мрачно продължи разпита Матев и като получи повторно потвърждение, провъзгласи: — Тогава аз искам ръката ви. Предпочитам лявата. И моля, помислете за изгодата, която ви дава моето предложение — няма да сменяте фамилното си име. Пак ще си останете Матева.
Марта изобрази дълбок размисъл, а Нели Жлебинска се намеси:
— Тук има нещо подозрително. Вие да не сте роднини? Като медицинско лице съм длъжна да ви предупредя за неприятните последствия от браковете между родственици.
— Приемам всякакви последствия — храбро заяви Матев.
А все още мислещата Марта загрижено каза:
— Аз съм малко бавно развиваща се. Не може ли да ми поискате ръката след една година?
Дотогава ще съм измислила отговора.
— Ще чакам до края на дните си — скръбно обеща Матев и попита дамите какво ще пият, защото келнерът отдавна стърчеше неподвижно зад гърба му и с удоволствие следеше разговора.
След като сервитьорът се отдалечи, за да изпълни поръчката, Марта допълни с печален тон:
— Дотогава, надявам се, ще се установи и дали е редно да встъпя в брак — нали е нужно медицинско свидетелство, че си здрав? А аз не се чувствувам добре напоследък и Нели трябва да се погрижи за мен.
— Какво ти е? — с подозрение запита доктор Жлебинска.
— Сънувам черно-бели сънища. Много лош признак. Винаги съм сънувала цветно. Отдавна е известно, че на човек сънищата трябва да са или черно-бели, или цветни. Щом има смяна, телевизорът (и тя почука главата си) е повреден.
— Да, права си — потвърди доктор Жлебинска. — Нужно е да се лекуваш. Като за начало ти препоръчвам петнайсет грама алкохол преди обяд — тя посегна към чашата си и снизходително погледна кафето на Марта.
— Аз заради едни сънища алкохоличка няма да ставам — твърдо отвърна Марта. — Пийте, тровете се, пък аз ще се оплача на свекър ти и той ще ми даде едни хубави хапчета.
— Хапчета за цветни сънища още няма, но за всеки случай оплачи му се — я посъветва Нели. — Той много обича ти да му се оплакваш.
Матев се почувствува пренебрегнат. Намеси се, макар че съзнаваше нетактичността си.
— А какви сънища сънувате?
Марта просветна, около нея наистина се разнесе ухание.
— Сънувам най-вълшебните сънища на света. Никой не може да сънува като мен.
— А вие откъде знаете какво сънуват другите хора? — Това им личи! — радостно заяви Марта.
— Аз познавам кой какво сънува.
— Фантастично — престори се на изумен Матев. — И как го правите?
— Влизам в чуждите сънища и гледам. Например снощи вие сте сънували военен трибунал край страшни зелени водопади. Осъдили са някакъв капрал на смърт. А вие сте помогнали на този нещастник да избяга през непроходимите джунгли, задъхвали сте се от жегата и влагата, гонили са ви, ранили са ви, плавали сте по река с пробита пирога и тогава сте достигнали морски бряг, къща от червен камък всред палми, а от балкона една забулена жена ви е казала: „Никога не подценявай враговете си.“ Малко скучен сън. Като филм — холивудска продукция… Пък и нравоучителен. Съвсем… холивудска продукция — пренебрежително завърши Марта.
Матев, вече наистина изумен, я загледа със суеверен ужас.
Марта се усмихна тържествуващо като илюзионист след невиждан фокус, а доктор Жлебинска снизходително потупа вцепенената от напрежение ръка на Матев и поясни:
— Има такива хора. Поетесата Анна Ахматова също е била от тях. А с „тайнствените“ способности на Мартичка аз се занимавам вече от половин година и се надявам…
— А, не се надявай! — я прекъсна Марта, — Не ща вече да съм ти бяла мишка и опитно зайче. Ако държиш останем приятелки, дай да пием кафе и да си приказваме.
— Добре, добре — сговорчиво се съгласи доктор Жлебинска.
Личеше, че несъгласието на Марта никак не нарушава изследователските й планове.
Матев сякаш се съвземаше след припадък. С доста обезкуражен глас попита:
— А вие… на вас какви сънища ви се вестяват?…
Марта се зарадва на въпроса като дете, което ще се похвали с играчката си.
— Много са интересни. Някога са малко страшни, но друг път са весели… не ти е работа! Да се смееш насън, да се смееш… Снощи например гледах историята на котарака в чизми. Ама как е било наистина! Седяха Воденичарчето и Котаракът край реката, уловили риба, опекли я и вече я изяли.
Котаракът потърка с лапа мустаци и каза: „Благодаря, господарю, нахраних се. Сега е време да ти се
