— А ти колко искаш? — уж делово се осведоми тя.
— Искам всичките ти сънища — набра смелост Матев.
Марта отново се развесели:
— А какво ще получа аз срещу толкова много сънища?
На Матев му се щеше най-сантиментално да признае:
„За тези сънища ще ти дам душата си.“ Но съобрази, че ако бъде по-въздържан, никак няма да му навреди. Забави думите си, за да може, ако долови несъгласие у Марта, да промени края на въпроса си:
— Не може ли да обсъдим покупко-продажбата на по-подходящо място?
За негова изненада Марта веднага назова две „подходящи“ места — Зоологическата градина и криптата на храма „Александър Невски“.
Матев прецени кое от двете предложения е по-неудобно за Марта… и срещата им се състоя пред клетката на ягуара.
Великолепната жълта котка следеше с презрително присвити очи представителите на великия човешки род. Матев поздрави и след кратко мълчание притеснено посочи с поглед ягуара:
— Какво ли си мисли за нас?
Марта като че ли беше по-склонна да отдаде вниманието си на ягуара, отколкото на човека.
Съзерцаваше звяра захласнато. След малко отвърна:
— Той ли? Казва си: „Я гледай какво угощение се разхожда отвъд оградата!“
Матев потръпна, като си представи, че Марта би могла да послужи за следобедна закуска на хищника, и бързо я отведе. За негова чест трябва да се изтъкне, че не помисли за себе си.
Заведе Марта на място, където никакви ягуари, леопарди, лъвове, тигри, снежни пантери, степни барсове и тям подобни котки не биха могли да я досегнат и най-искрено й обясни, че я обича.
Марта беше много поласкана. Каза:
— Благодаря.
Покрай тях мина цветарка.
Матев купи за Марта всички цветя заедно с кошницата и получи още едно:
— Благодаря.
Марта сложи в малкото джобче на сакото му една бяла роза, целуна го кратко и замайващо и видимо доволна от себе си, въздъхна:
— Вече няма да сънуваш таралежи с осем крака, нито заскрежени огледала.
Матев стисна челюсти, за да не изрече в раздразнението си:
„По дяволите! Пак ли си надничала в сънищата ми?“ Марта ласкаво докосна върха на ухото му и се оправда:
— Сънят беше много красив. Градината се губеше в седефена мъгла, от заскрежени те клони вееше такава самота, че огледалото в стаята ти започна да се покрива със скреж и ти напразно се мъчеше да го сгрееш с дъха си или да прорежеш с нокти малка зирка…
— Какво е това зирка? — сякаш се сепна Матев.
— Зирка е дупчица, през която можеш да съзреш нещо само с една зеница. Ти трябва да ги знаеш тия хубави и тайни думи, нали си писател?
— Защо да са тайни думите? — сякаш в просъница попита Матев.
— Знаят ги малко хора, а още по-малко са тези, които ги употребяват. Искаш ли да те науча на такива странни и тайнствени думи и мелодии? Защото повечето магии са изплетени и изковани от думи, звуци, знаци… Една магия поражда друга. Магия от звуци, измислена от един северен вълшебник, извикала духа на самотата и студа, и той подтикнал един тъжен българин да събере магията от думи:
Ти снощи чете стиховете на тоя самотен поет, засънува неговата заскрежена градина, днес написа началото на една много хубава повест… а първата халка на тая дълга верига от магии е изковал от своята музика един северен магьосник, живял през минал век…
Матев чувствуваше как Мартиният глас го унася, помисли си: „Навярно така се пораждат магиите“ и за да не го омаят безвъзвратно Мартините думи, запита съвсем не на място:
— Отде знаеш, че повестта е хубава, щом още не е написана?
— И таз добра! — се възмути Марта. — Повестта отдавна си дремеше в твоя мозък и чакаше най-малкия полъх да я разтърси, за да се пукне обвивката й, и тя да се търколи като узрял кестен.
— Може би знаеш и какъв ще бъде нейният край? — с прикрито недоверие каза Матев.
— Зная. Но ще си премълча, защото няма да ти е интересно, когато пишеш.
Матев подпря с длан челото си като човек, загубил всичките си надежди. После с усилие призна:
— Това е наказанието за моята самоувереност и за тая самонадеяна мисъл на Балзак, дето съм си я навил като синджирче и току я повтарям…
— „Не съзирам нито една жена, с която да пожелая да се преборя и да ме увлече в бездната“ — с монотонен глас произнесе цитата Марта.
— Това ми е наказанието — продължи Матев, вече престанал да се учудва на Мартините способности. — Може би съм си го заслужил. Съзрях жената, но тя е тук, за да усещам по-силно нейното отсъствие. Защото тя не е от този свят, защото… тя живее в заскрежено огледало…
— Ей — тихичко и предпазливо го прекъсна Марта, — ей, ти да не кажеш, че съм привидение.
— Наистина си привидение — с всичката си откровеност въздъхна Матев.
— Ами, тогава си отивам — каза Марта. — Нали на привиденията любимото им занимание е да се появяват и да изчезват. — И тя стана и се отдалечи с думите: — Отлитам аз, разтапям се в безкрайността… Ила-л-ликаа!
Матев, зашеметен, успя само да помисли: „Това, последното, май не беше казано на индийски.“
И пак минаха месеци. Матев чуваше във вечерните емисии за новите успехи на Марта и пишеше повестта си с особена увереност, въпреки че ежечасно мислите му отстъпваха пред някакви блянове. Той постоянно си представяше следващата среща с Марта. Често тези фантазии бяха толкова абсурдни, че той сам се усмихваше стипчиво и си казваше:
„Е, е, не прекалявай!“
Защото из въображаемите срещи се мяркаха мавритански градини, пагоди, пирамиди (и египетски, и индиански), антични амфитеатри, северни сияния, та дори и галеоните на Великата армада и Родоският колос.
А срещата им се случи на тиха уличка, опустяла от следобедната сънливост на първите пролетни жеги.
Матев като че не вярваше на очите си, а Марта се усмихна отдалеч и вдигна ръка за римски поздрав:
— Аве, цезар! Привиденията те приветствуват! — дори не забави крачките си и отмина досущ прилична на привидение.
Чак след като тя се скри зад ъгъла, Матев изведнъж се сети:
„Утре е единайсети май. Утре тя въпреки всичко ще трябва да говори с мен.“
На единадесети май слънцето не изгря.
Е, не се скри в тъмни пещери, както се говори в старите приказки, но бе засенено от тежки облаци, които святкаха, трещяха и лееха сива стена от дъжд. На Марта и през ум не й минаваше, че наближава обяд.
Тя се излежаваше блажено, радваше се на бурята и си тананикаше последователно две много различни по настроение песни, чиито думи бяха:
