И:
Това й доставяше удоволствие, тя, сред прозевки и изтягания, уверяваше възглавницата си, че има блажена страна, където не тъмнеят небосводите… и тъкмо размисляше да стане или да се сгуши още по удобно, телефонът иззвъня и Матев тържествено напомни, че днес е единайсети май.
— Сигурен ли си? — отвърна Марта и продължи да си пее наум.
След като разбра, че Матев не се шегува, тя се обезпокои:
— Ами, как ще изляза в тази влага? Отпреди половин час ме боли ухо. И ако си намокря краката…
— Ще дойда да те взема с колата — прекъсна превземките й Матев.
— В тоя потоп? Колата ти ще затъне…
— Ще доплавам върху надуваем дюшек — обеща Матев. — Приготви се!
И наистина пристигна след около час, натовари я в колата си и потегли.
След като излязоха от града, Марта се сети да попита:
— Къде отиваме?
— Във вилата — осведоми я Матев.
— Че защо?
— Отвличам те — неумолимо каза Матев.
Марта се разсмя:
— Я ме върни! Няма от кого да получиш откуп.
— Не те отвличам за откуп според съвременната гангстерска мода, а според добрите традиции на миналите векове — и поясни: — Така, както Борей похитил Орейтия, а пък Аид — Персефона. В нашия фолклор също могат да се намерят подобни примери. Омръзна ми да чакам благоволението ти.
Марта обърна шапчицата си с хастара навън, нахлупи я като старовремски юрист и провъзгласи:
— Вашето деяние, гражданино Матев, е противозаконно и вие ще бъдете осъден на доживотен затвор.
— Разбира се — съгласи се Матев, — но за да стане престъпното ми деяние известно на обществото, което ще го осъди, вие, гражданко Матева, ще трябва да излезете на свобода, а това едва ли ще успеете да сторите — и Матев без де намалява скоростта, се насочи към вратата на гаража, тя се вдигна току пред фаровете на колата и се спусна като гилотина след нея. Матев отвори колата, изнесе Марта, която скептично разглеждаше нещо зад рамото му, внесе я в хола на вилата и след като я закрепи върху модернистичния цветарник-люлка, постанови: — Ще стоиш тук, докато се съгласиш да станеш моя съпруга.
Марта хвана въжетата, които крепяха цветарника, опита да се залюлее и отговори:
— Тук не ми е никак зле.
И след миг щеше да бъде на пода между счупени керамики и цветя, ако Матев не беше я уловил с необикновена сръчност, страшно изплашен и развълнуван.
Марта, разчувствувана като никога, опря чело до лицето му и тъжно рече:
— Защо да не ти стана жена? Знаеш ли колко те обичам? Но ми е жал за тебе. Много ще има да си патиш с мен.
И бедният Матев започна да си пати още на втория ден след сватбата им.
Станала-нестанала от постелята, още незакусила, Марта седна на прозоречната рамка, загледа зад оградата на съседската градина и заговори:
— Ето го. Намери ме. Ела по-близо де! Матев се опита да разбере на кого приказва жена му, но освен зелени морави и бели стени не забеляза нищо друго.
— Там е — посочи Марта. — В клоните на бъзовото дърво. Преструва се, че дебне врабци.
Най-сетне Матев съгледа едър жълт котарак.
— Пак се присмива — констатира Марта. — И на какво отгоре? Седнал снощи да ми се хвали, че виждал, чувал и знаел повече неща от мен. Можел да проследи развитието на всички живи същества — и се обърна направо към котарака: — А ти разбираш ли от изкуство? Можеш ли да пееш като мен?
Смаяният Матев се стараеше да не добие недоумяващ вид.
Но Марта се сети, че той не схваща нищо, и се зае да му обяснява:
— Той — заканително поклати глава тя, като сочеше котарака — снощи дошъл насън да ми изтъква колко е по-велик от мен. Да, но аз съм такава, каквато съм по рождение, а него са го направили необикновен някакви чуждопланетници. „Да“ — съгласява се скитникът му със скитник, но и аз не съм била съвсем недокосната. Те, след като установили моите необикновени качества…
— Кои те? — се мъчеше да разбере Матев.
— Как кои? Онези, чуждопланетниците от Схак, от твоя фантастичен разказ за Котарака в чизми.
— Мартичка, чакай, моля ти се, да си натопя главата в студена вода!
— Няма защо да я топиш. От това повече ум няма да ти дойде. Ти само слушай внимателно, интелигентен човек си все пак.
— Благодаря — обидено смутолеви Матев и отиде все пак да си плисне няколко шепи вода.
Върна се, вгледа се в котарака /а той, изтегнат на клона, невъзмутимо примижаваше срещу семейство Матеви/ и каза на Марта: — Защо си развихряш въображението толкова рано сутрин? Слез на земята и вникни — това е котаракът на съседа, на пенсионирания аптекар Каспарян, добър, кротък и услужлив човек…
— Каспарян ли? — удиви се Марта. — А не ти ли говори нещо това име? — И тъй като Матев мълчеше, тя разочаровано му припомни: — Каспар, слугата на Звездоброеца, кой то остана на Земята. Ти откога го познаваш?
— Откакто се помня. Беше приятел на покойния ми баща и обичаше да играе шах с майка ми.
— А котарака? — продължаваше да разпитва Марта.
— Не знам — без да мисли, отговаряше Матев. — На Каспарян от време на време май му изчезват котараците… после той си купува други…
— И все оранжеви котараци взема, нали?
— Да. Какво от това? Обича оранжеви котараци, взема си…
— И им дава едно и също име — Балтасар! Щом чу името си, котаракът скочи на тревата, изправи се на два крака, а с предната си дясна лапа направи чудновато движение — като че сваляше въображаема шапка н поздравяваше с поклон по старинен маниер.
— Видя ли? — доволна вирна брадичка Марта, отговори на поклона и заприказва почтително с котарака. — Много ми е драго да се запозная по-отблизо с вас, месер Балтасар, и да ви благодаря за това, с което сте ме надарили…
— Мартичка, не ми разигравай рано-рано етюди с дресиран котак — отегчено каза Матев и я прегърна. — Ела да закусим, после, ако искаш, ще те заведа на гости у Каспарян…
Но изпод клоните на бъзовото дърво се показа приветливо лице, бившият аптекар застана до оградата и свали бялата си шапка с жест, твърде подобен на котешкия поздрав:
— Добро утро, моето момче, добро утро, млада госпожо. Чух, че говорите за мен. Ще бъде ли
