и идваха поред да се погалят в ръцете на тая най-прекрасна леличка.
В антрактите Марта устройваше за всеобщо задоволство разни весели игри… и така… незабелязано летяха… и часовете… и самолетът… и когато стюардесата съобщи с безгрижен глас:
— А сега, дами и господа, моля, затегнете коланите… позволяваме си тая шега, защото летим над прословутия Бермудски триъгълник. Разбира се, нищо тревожно няма в това, но нали и журналистите трябва да живеят — нужни са им сензации… — и игривият глас на стюардесата започна да забавлява пътниците с данни за сигурността на полетите и за измислиците на разни журналисти.
Марта се прозя. Децата — също. Марта каза:
— Тук нали няма дами и господа? Нали всички сме си наши?
И децата от различните страни и националности потвърдиха:
— Да, Марта, всички сме си наши.
— Тогава да си продължим забавленията. И те ги продължиха с още по-голям ентусиазъм. Единствено дамата с високата чаша и сламката погледна някак над главите на всички… но, ако се отегчаваше… кой би могъл да я задържи тук?
Внезапно веселият глас на стюардесата се пречупи. Заплашителна тишина заля самолета и всред нея, като в пуста пещера, прозвуча шепот на мъж, поразен от безнадеждност:
— Бялата водна бездна!
Децата застинаха и преди да писнат, впериха отчая ни очи в Марта.
Тя сякаш искаше да защити всички тези, скупчени около нея малки същества. Чувствуваше, че става нещо неотвратимо, с което е безсилна да се справи. Спомни си последното съобщение на изчезналия преди време японски самолет: „Уредите не се подчиняват. Под нас е бялата водна бездна.“ Гласът й пресекна от вълнение, но тя намери кураж да каже:
— Е, кротко де! Елате всички до мен. Няма да си разваляме играта заради прищявките на възрастните.
Но блед ужас вече беше обзел децата. Самолетът се наклони и през илюминатора, над главите над децата, Марта видя как към тях се надига страховита бяла пяна, кипналият океан се силеше да погълне облаците над него.
После всичко стана бяло, бяло, корпусът на гигантския самолет изскърца, но никакъв удар, никакво разтърсване дори не последва. Самолетът пропадаше в бялата пяна като игла, изпусната всред дантели.
Марта прегърна колкото може повече треперещи деца и запя с цялата си мощ:
После стана синкавосиво, някакво сънно безразличие заля ужасените пътници, а странната дама от дъното на салона дойде при Марта, напълно спокойна, и предложи:
— Оставете децата. Трябвате ни само вие.
— Как така ще ги оставя? — й викна Марта. — Те са ми деца!
Дамата направи отстъпка:
— Добре. Вземете дъщеря си.
— Къде да я взема? — още по-ядосано отвърна Марта.
— Там, където е нужно да бъдете!
Изведнъж Марта реши, че е под достойнството й да се гневи от наглостта на тая особа и с предизвикателно равнодушие отбеляза:
— Аз ще бъда тук, при децата, и ако ще става нещо с нас, да става!
Дамата се усмихна снизходително:
— Вие искате да въвлечете всички тези деца в едно опасно дело, което сте длъжна да извършите сама?
— Хайде сега! — забрави за решението си Марта. — Никакви опасни дела не възнамерявам да предприемам.
— Не възнамерявате, но ще се наложи! — безмилостно заяви дамата и попита повторно: — Сама или с дъщеря си?
— Аз съм с мама! — вкопчи се в Марта малката Мария… и около тях притъмня.
В далечината трепна смътна студена светлина, след миг дамата, Марта и дъщеря й бяха погълнати от някакви изпарения, които полепнаха като скреж по тях и ги облякоха в ефирни сребристи дрехи. Светлината се засили, от нея се отделиха две гъвкави фигури, които меняха очертанията си, и се чу:
— Вие тук ли сте?
— Какво значи тук? — високомерно попита Марта.
Екна смях:
— Тя наистина отговаря на описанията.
— По-подходяща от нея няма да се намери и в бъдещето.
Марта надяна на лицето си израза, с който играеше жестоката принцеса Турандот:
— Струва ми се, аз попитах нещо? — И още по-плътно притисна детето до себе си.
Дамата направи някакъв знак. Двете фигури очерта ха полукръг и всички действуващи лица се намериха седнали на удобен диван, пред маса с неравна повърхност, където като за изложба бяха подредени невиждани плодове.
— Нищо няма да вземаш! — прошепна Марта на щерка си.
Останалите отново се засмяха, а дамата поде:
— Искате да знаете кои сме? Ние сме тези, които ще създадете.
— А! Бъдещите изчадия на Земята — с невероятна бързина схвана Марта. И продължи, като се наслаждаваше на недоумение на околните. — Разхождате се сигурно из разните времена, открили сте си хубаво развлечение, а че мен ме чакат в Ла Кае, Ла Пас, Ла Дас или…кой знае къде… това не ви засяга. И ми плашите детенцето. И цял самолет хора изпоплашихте до припадък.
Знаете ли какво ви се полага за това?
— Съд пред времето — тъжно отвърна единият събеседник, — но разберете ни, нямаме друг избор.
— И защо точно аз? — с негодувание произнесе Марта.
— Защото вие имате най-прекрасния глас на всички столетия.
— Я гледай — промърмори Марта. — А аз си мислех, че Ла Малибран е била по-добра от мен.
— Не се възгордявайте—покровителствено я посъветва другият от присъствуващите. — Ла Малибран е велика певица, но нейният глас е плътен и тъмен. Такъв глас не може да мине за „небесен“.
— Излиза, че имам „небесен“ глас с разбиране кимна Марта. — И за какво ще ви послужи той?
Дамата захвана да говори с подкупваща загриженост:
— Знаете от историята Стогодишната война, нали?
— Е, не съм чак до там невежа — засегна се Марта.
— Знаете, че в Домреми е живяла една девойка, която чувала небесни гласове…
Марта съвсем се обиди:
— Е, знам де! Но какво общо имам аз с това?
Двамата присъстващи се изправиха и произнесоха тържествено:
— Единият от гласовете е вашият!
Марта ги погледна неприязнено и завъртя палец до челото си:
