— Не дрънкай глупости! — изкрещя Купър. — Никой не се връща от гроба. И няма човек, който може да го направи.
— Преподобни — каза Пиърс, — мисля, че има такъв човек…
— Недей да остроумничиш. Това е номер за привличане на общественото внимание, някаква шмекерия,…
— На мен ми се видя реално — прекъсна го Еймс. — Всъщност изглеждаше адски правдоподобно.
— А аз мисля, че някой прави всичко възможно, за да го покажат по новините.
— Но защо? — попита Пиърс.
— За да стане известен! За какво друго, по дяволите?
Фримейсън взе бутилката, наля си още няколко пръста и изпи половината на един дъх.
— Заради славата! Този човек иска да се прочуе!
— Откъде си толкова сигурен? — попита Еймс.
— Славата означава власт — отговори Престън, като нервно потриваше ръце. — А властта ражда богатство.
Което на свой ред води до още по-голяма власт.
— Амин — усмихна се Купър и изказа мислите си на глас. — Чудя се защо всеки път, когато дават Каренца по телевизията, репортерката е мис Марион Уиндзор. И щом с журналистка от нюйоркска кабелна телевизия, какво, за Бога, прави посред нощ в Илинойс?
Пиърс поглади плешивата си глава.
— Виж това наистина е малко странно…
— И трябва да разберем кой е този мъж.
Отколешните връзки на Купър с шарлатани и мошеници го бяха направили свръхчувствителен към човешката измет. Всичко, което беше видял досега, потвърждаваше, че става нещо необяснимо, и той не беше сигурен дали наистина е такъв непукист, за какъвто се опитваше да се представи пред служителите си.
Всъщност, като се замислеше за стореното от Каренца, пред очите му изпъкваше един ужасен спомен. Когато беше дете, бе надникнал в кладенеца във фермата на леля Дейзи. Видя усойна тъмна дупка и се зачуди какво ли чудовище живее в черните води. Знаеше, че там долу се спотайва нещо страховито, което се надява, че той ще падне вътре, и чака да го сграбчи. Мислеше, че най-лошото нещо, което можеше да му се случи, е да се катурне и онзи кладенец.
Споменът го накара да потрепери. Представи си ясно зловещия мрак.
— Измисли ли нещо? — попита Пиърс.
Фримейсън се облегна назад и се вторачи в тавана.
— Обади се на Фреди Бевинс. Кажи му, че имам работа за него.
Пиърс кимна.
— Искаш да дойде и да разговаряте лично, така ли?
— Да. Става дума за нещо сериозно.
— Кога го искаш?
— Утре сутринта. И му кажи да се освободи от всички задължения.
Да бъде изцяло на мое разположение, докогато ми трябва.
Ричвю, Илинойс — Кареща. 25 ноември 1998
— Питър, наистина си голяма работа — възкликна Даниел Елингтън. Седяха до кухненската маса в караваната — подарък на Питър от Херман Бекер, бащата на възкръсналата Аманда и собственик на няколко магазина за автомобили в Сейнт Луис.
Караваната беше паркирана във фермата на Джордж Афхолтър, чиито смъртоносни рани бяха излекувани от Питър след катастрофата на междущатска магистрала 64.
Питър само се усмихна.
— Колко ще продължи всичко това? — продължи Дан.
— Имаш предвид подвижното партизанско проповядване?
— Никога не ми е минавало през ум да го определя така — ухили се Питър. — Но знаеш ли, звучи добре.
— Партизанско проповядване — харесва ми.
Той надникна през прозореца и видя хилядите хора, заобиколили караваната.
Глъчката на тълпата се беше превърнала в постоянен съпровождащ шум. Хората чакаха от часове. Повечето бяха от градчетата около Сейнт Луис, други от самия град. Бяха се смесили с екипите на различните радио — и телевизионни станции. Марион беше някъде сред тях и се опитваше да се оправи с множеството и с прииждащите журналисти.
Въпреки есенния хлад, който се усещаше във въздуха, навред се чувстваше празнична атмосфера.
— Погледни, Даниел — каза Питър. — Колко амбулантни търговци има. Това е неизбежно, нали?
Продавачите на сандвичи, сладолед, ядки и пуканки се надпреварваха да си пробият път през тълпата.
— Ами инак трябва да извадим отнякъде хляб и риба, нали? — каза Даниел.
— Не ме изкушавай, Дан — усмихна се Питър.
Каза го на шега, но приятелят му не се засмя. Всъщност Питър не си спомняше Даниел да го е гледал толкова сериозно.
— Знаеш ли — рече Дан, — това съвсем не е смешно.
Питър го разбра много добре и се замисли.
Преди няколко седмици, когато отец Франческо и неговите приятели му бяха разказали цялата история, той се вбеси. Целият му живот изглеждаше една лъжа, основана на фалшиво минало.
Но след това, когато се бяха опитали насила да го върнат в Рим и бяха изтезавали Дан, Питър реши, че най-добрата защита е атаката. А това означаваше да бъде сред хората.
След бунта в автомобилния завод се посъветва с Дан и Мариои. Те се съгласиха с него и събитията се развиха с шеметна скорост.
— Знаеш ли, има нещо, за което никога не разговаряме каза Даниел.
— Какво?
— Кой си ти, Питър? Иисус ли си? Трябва ли да коленича пред теб? Ти ли си Онзи, на Когото се моля цял живот?
Питър не знаеше какво да отговори. Накрая каза:
— Точно това се опитвам да разбера и аз, Дан. Не се чувствам Господ. Не усещам да съм се променил. Все същият съм.
— Но…
— Но животът ми е съвършено различен. Знаеш ли, че не съм извършвал богослужение, откакто напуснахме Ню Йорк? Нито едно! Чувствам се някак неестествено без този ежедневен ритуал.
Даниел се усмихна тъжно.
— Знам. И аз имам същия проблем.
— Толкова сме заети… Сякаш дълбоко в душата ми има стаичка, която е била заключена през целия ми живот. Онова, което научих в Рим, махна резето и сега, когато вратата е отворена, знам, че никога няма да я затворя. Светлината, струяща от тази стаичка, ще осветява пътя ми до края на живота.
Имаш ли чувството, че се приближаваш до тази стаичка? Ще погледнеш ли през вратата, за да видиш откъде идва светлината?
Надявам се. Усещам, че неумолимо вървя към нея. Без да спирам.
И какво изпитваш? Какво ще стане, ако решиш, откриеш или приемеш, че си Божият син? Мислил ли си за това?
— Не толкова, колкото би трябвало; Става ми неудобно.
Дан кимна.
— Вярвам ти, Но какво ще правим по-нататък?
— Ами, единодушни сме, че започнахме нещо важно.
