Есе за Гюстав Флобер

на самозванци.

Големите писатели не се интересуват от морала, нито от целомъдрието. Например: Аристофан, Апулей, Лукреций, Овидий, Вергилий, Рабле, Шекспир и много други.

Ако една книга съдържа поука, то тя трябва да се извлече независимо от автора, само по силата на фактите, които той разказва.

За Флобер тези принципи бяха божи заповеди.

Когато излезе „Мадам Бовари“, публиката, свикнала с гъстия сироп на изящните романи и с невероятните истории на приключенските романи, причисли новия писател към реалистите. Това бе груба грешка и кръгла глупост. Гюстав Флобер не е реалист само защото наблюдава внимателно живота, така както Шербюлие4 не е идеалист само защото го наблюдава зле.

Реалист е този, който се интересува единствено от голия факт, без да разбира относителната му стойност и без да отчита последствията му.5 За Гюстав Флобер сам по себе си фактът не означава нищо. Ето какво обяснява той в едно от писмата си:

… Оплаквате се, че събитията не са разнообразни — това е жалба на реалист, пък и впрочем едва ли е така. Трябва просто да се вгледате в тях. Вярвате ли изобщо в съществуването на нещата? Не смятате ли, че всичко е илюзия? Истинни са само отношенията, тоест начинът, по който възприемаме предметите.

Не е имало по-съвестен наблюдател от него, но и никой повече от него не се е опитвал да разбере причините, които пораждат следствията. В работния му метод, в художествения му метод имаше много повече проницателност, отколкото наблюдателност.

Вместо да разкрива душевността на героите си чрез обстойни обяснения, той просто я показваше чрез действията им. По този начин вътрешното се разбулваше чрез външното без нарочна психологическа обосновка.

Най-напред измисляше типовете. След това чрез дедукция ги караше да извършват характерните действия, които непременно и напълно закономерно трябваше да извършат, всеки според нрава си.

Така че той изучаваше живота много придирчиво, но го използваше едва ли не само за сведение.

Флобер никога не излага събитията. Като четем произведенията му, имаме чувството, че фактите сами говорят, такова голямо значение отдава той на видимата поява на хората и нещата.

Заради тази си рядка способност да показва фактите като на сцена, безстрастно да ги извиква на живот той бе кръстен реалист от повърхностните умове, които могат да разберат дълбокия смисъл на една творба само ако е изложен във философски фрази.

Много се дразнеше от епитета „реалист“, който му бяха прикачили, и твърдеше, че е написал „Мадам Бовари“ единствено от омраза към школата на Шанфльори5.

Не можеше да прости натурализма на Емил Зола въпреки голямото си приятелство с него, въпреки голямото си възхищение към мощния му талант, който окачествяваше като гениален.

Един интелигентен прочит на „Мадам Бовари“ е достатъчен, за да разберем, че тази книга е безкрайно далеч от всякакъв реализъм.

Методът на писателя реалист се състои в простото разказване на случки, на постъпки, извършени от обикновени хора, които той е познавал и наблюдавал.

В „Мадам Бовари“ всеки герой е тип, тоест обобщение на редица същества, принадлежащи към една и съща интелектуална категория.

Селският лекар, мечтателната провинциалистка, аптекарят-простак, свещеникът, любовниците, та дори и второстепенните лица са типове, ярко изпъкващи, защото в тях са съсредоточени голям брой сходни наблюдения, и твърде правдоподобни, защото представляват примерен образец на съсловието си.

Но Гюстав Флобер израсна в разцвета на романтизма. Той бе закърмен с кънтящите фрази на Шатобриан и Виктор Юго и душата му изпитваше нужда от лиричност, която не можеше напълно да се излее в такива точни книги като „Мадам Бовари“.

И това е една от най-чудните черти на този велик човек: новатор, откривател, смелчага, той остана до смъртта си под господстващото влияние на романтизма. Написа романи толкова нови по вид, така присъщи нему почти независимо от желанието си, почти несъзнателно, тласкан от неудържимата сила на гения си, от скритата в него творческа мощ. А вкусът му беше друг: предпочиташе епичните сюжети, които се разгръщат в подобни на оперни картини сцени.

Впрочем в „Мадам Бовари“, както и във „Възпитание на чувствата“, където му се налага да предава обикновени неща, фразата му често е по-поривиста, звучна и интонационно наситена, отколкото е нужно за изразяваната идея. Тя сякаш се уморява от това, че трябва да се сдържа, че е принудена да понася цялата тази блудкавост, и за да ни покаже глупостта на Оме, празноглавието на Ема си придава тържественост или блясък, като че става дума за поетични мотиви.

Безсилен да потисне тази нужда от величие, Флобер написа втория си роман — „Саламбо“, в стила на омировски разказ.

Роман ли е това? Не е ли по-скоро нещо като опера в проза? Картините се раздиплят с фантастично великолепие, с поразителен блясък, цвят и ритъм.

Фразата пее, зове с яростта и звучността на тромпет, с шепота на обой, с трепета на виолончело, с гъвкавината на цигулка и с изяществото на флейта.

А изградените в героичен план действащи лица, които се изразяват с възвишени, силни и завладяващо-красиви думи, сякаш никога не слизат от сцената, сякаш се движат сред величествен античен декор.

Тази книга, написана от титан, най-прекрасната и най-изразителната измежду всичко, което е сътворил, напомня чудесна мечта.

Така ли са се развили събитията, за които разказва Флобер? Не, разбира се. Фактите може да са точни, но поетичната светлина, в която ни ги е поднесъл, ги възвеличава като всяко нещо, до което се докосва лиричното изкуство.

Едва привършил звънкия си разказ за бунта на наемниците, ето че Флобер отново се почувства примамен от недотам величави сюжети — и той се зае с продължителното написване на големия роман, изискващ толкова търпение, на дългата, спокойна и съвършена студия, наречена „Възпитание на чувствата“.

Този път героите му не бяха типове като в „Мадам Бовари“, а обикновени, посредствени хора, каквито срещаме всеки ден.

Въпреки че в това произведение е вложен свръхчовешки труд, то дотолкова прилича на самия живот, че сякаш е написано без план и без никакво намерение. То е идеалният образ на всекидневието; то е достоверният дневник на съществуването; философията му е подмолна, скрита зад фактите, психологията е плътно затворена в постъпките, в държането, в думите на героите до такава степен, че свикналата с ясните внушения и явните поуки публика не разбра стойността на този несравним роман.

Само много острите и наблюдателни умове схванаха значението на тази единствена по рода си книга, на пръв поглед тъй проста, унила, безинтересна, а всъщност тъй дълбока, прикрита и горчива.

„Възпитание на чувствата“ е творба, презирана от повечето критици, свикнали с познатите и неизменни форми в изкуството, но тя има и многобройни и възторжени почитатели, които я поставят на първо място след произведенията на Флобер.

Вследствие на една от присъщите на ума му реакции, Флобер изпита нужда отново да се заеме с обширен и поетичен сюжет. И той преработи нахвърляното някога произведение „Изкушението на свети Антоний“.

Това бе най-мощното умствено усилие, полагано дотогава. Самата природа на сюжета обаче, обхвата му, недостижимата му висота превръщаха написването на подобна книга в дело, надхвърлящо човешките сили.

Подхващайки старата легенда за изкушенията на самотника, Флобер го обгради не само с видения на голи жени и на сочни ястия, но и с всички учения, с всички вярвания, с всички суеверия, в които се е лутал неспокойният човешки дух. Пред нас е титаничното шествие на религиите, съпроводени от всички странни, наивни или твърде сложни идеи, разцъфнали в мозъците на мечтатели, свещеници, философи, терзани от