Ги дьо Мопасан
Есе за Гюстав Флобер
I
Гюстав Флобер е роден в Руан на 12 декември 1821 година. Майка му, дъщеря на лекаря Фльорио от Пон л’Евек, произхождала от долнонормандския род Канбрьомер дьо Кроа-Мар и била в некръвно родство с Туре1 от Учредителното събрание.
Бабата на Флобер, Шарлот Канбрьомер, в детството си дружала с Шарлот Корде2.
Баща му, родом от Ножан-сюр-Сен, Шампан, бил първокласен и известен хирург, директор на болницата в Руан. Човек прям, непосредствен и рязък, той не се възмутил, но се учудил от влечението на сина си Гюстав към литературата. Смятал писателството за ненужен и лентяйски занаят.
Гюстав Флобер бил обратното на дете-чудо. Научил се да чете изключително трудно. Когато на деветгодишна възраст тръгнал на училище, едва се справял с четенето.
Голямата му детска страст била да слуша приказки. Седял неподвижен, вперил в разказвача големите си сини очи. След това размишлявал в продължение на часове, е пръст в устата, напълно вглъбен, като на сън.
Умът му обаче работел. Той вече измислял пиеси, които не можел да напише, но които изигравал сам, изпълнявайки ролята на всички действащи лица и съчинявайки дълги диалози.
От най-ранно детство двете отличителни черти на характера му били голямата наивност и ужасът от физическото усилие.
Такъв си остана през целия си живот — наивник и домосед. Не можеше да гледа без раздразнение някой да ходи или въобще да се движи около него. Заявяваше с острия си, звучен и винаги малко театрален глас, че това не е признак за интелигентност. Казваше: „Човек не може да мисли и да пише, ако не е седнал.“
Наивността му се запази до последните му дни. Този тъй проницателен и изтънчен наблюдател като че ли виждаше ясно живота само отдалеч. Допреше ли се до него, станеше ли дума за най-близките му съседи, сякаш пелена покриваше очите му. Крайната му природна порядъчност, непоклатимото му чистосърдечие, щедростта на чувствата му, на душевните му пориви са несъмнените причини за тази упорита наивност.
Той живя до света, а не вътре в него. По му се отдаваше да наблюдава и не умееше много да общува.
Думите, които написа за приятеля си Луи Буйе3 в предговора към „Последни песни“, могат да се приложат за самия него:
„Ако възприемате случките от заобикалящия ви свят като някаква илюзия, която трябва да опишете, и ако при това всички неща, включително и собственото ви съществуване, губят за вас всяко друго предназначение и се чувствате решени на всяко унижение, готови на всякаква жертва, бронирани срещу всяко изпитание, залавяйте се за работа, печатайте!“
В младостта си бил изумително красив. Един стар приятел на семейството, прочут лекар, казал на майка му: „Вашият син е самият млад Амур.“
Изпълнен с пренебрежение към жените, Флобер живеел в състояние на артистична възторженост, в нещо като поетичен екстаз, подхранван от всекидневното общуване с най-скъпия му приятел, първия му наставник, братското сърце, което човек намира веднъж в живота, Алфред Льо Поатвен, съсипан от работа и починал съвсем млад от сърдечно заболяване.
По-късно самият Флобер бил поразен от ужасната болест, която друг негов приятел, Максим дю Кан, има лошото хрумване да направи публично достояние в стремежа си да намери връзка между артистичната природа на писателя и епилепсията, да обясни първата чрез втората.
Разбира се, страшното зло не е могло да порази тялото, без да засегне разсъдъка. Но дали да съжаляваме за това? Дали напълно щастливите, силни и здрави хора са добре подготвени да разберат, да прозрат, да изразят живота, нашия тъй тревожен и тъй кратък живот? Дали те, преливащите от жизненост, са способни да открият всички нещастия, всички страдания, които ни заобикалят, да си дадат сметка, че смъртта неспирно ни покосява, всеки ден и навсякъде, свирепа, сляпа, неизбежна.
Така че възможно е, вероятно е първият пристъп на епилепсия да е оставил следа на меланхолия и боязън върху пламенния дух на здравото момче. Вероятно в него се е запазил известен страх от живота, донякъде мрачен поглед върху нещата, някаква подозрителност спрямо събитията, съмнение в очевидното щастие. Но който е познавал възторжения и як Флобер, който всекидневно го е виждал да живее, да се смее, да се превъзнася, да чувства и да се вълнува, несъмнено знае, че страхът от кризите, които впрочем изчезнаха в зряла възраст и се появиха отново едва в последните му години, не бе изменил почти никак начина му да живее и чувства, нито навиците му.
Ако не се смятат няколкото непубликувани литературни есета, Гюстав Флобер издава първата си книга през 1857 година и това е шедьовърът „Мадам Бовари“.
Известна е историята на този роман, делото, заведено от прокуратурата, яростната обвинителна реч на Пинар, чието име ще остане свързано с делото, красноречивата защита на Сенар, оправдателната присъда, изтръгната трудно, с пазарлъци, предизвикала тежките укори на председателя на съда, после успехът — отмъстителен, блестящ, огромен!
Но „Мадам Бовари“ си има и тайна история, от която могат да се поучат начинаещите в трудния литературен занаят.
Когато след пет години настървен труд Флобер най-после завършил гениалното си произведение, той го поверил на приятеля си Максим дю Кан, който го предал на Лоран Пиша, редактор и собственик на „Ревю дьо Пари“. Тогава Флобер си дал сметка колко е трудно да те разберат отведнъж, до каква степен оставаш недооценен от тези, в които най-много вярваш, които минават за най-умни. От това време именно води началото си презрението му към човешките оценки и ироничното му отношение към пълното утвърждаване и отричане.
Малко след като занесъл на Лоран Пиша ръкописа на „Мадам Бовари“, Максим дю Кан написал на Гюстав Флобер следното изключително писмо, което може би ще промени мнението създало се в обществото след разкритията, направени от този писател за приятеля му, и особено за „Мадам Бовари“ в книгата му „Литературни спомени“:
Драги мой, Лоран Пиша прочете романа ти и ми връчи рецензията си, която ти изпращам. Като я прочетеш, ще видиш, че тя съвпада с моето мнение, защото в нея се съдържат почти всички забележки, които ти направих, преди да заминеш. Предадох книгата ти на Лоран, като само му я препоръчах горещо. Така че съвсем не сме се уговаряли да те мерим с един аршин. Съветът, който той ти дава, е добър, дори бих казал, че е единственият, който трябва да последваш. Дай ни пълна свобода на действие, за да можем да публикуваме романа ти в „Ревю“. Ще направим съкращенията, които считаме за наложителни. После ти можеш да го издадеш в книга както намериш за добре, това си е твоя работа. Дълбокото ми убеждение е, че ако не направиш това, много ще се изложиш, публикувайки за пръв път едно объркано съчинение, чиито стилистични достойнства не са достатъчни, за да събудят интерес. Бъди смел, затвори очи по време на операцията и се довери, ако не на таланта ни, поне на опита, който сме придобили в тези неща, както и на обичта ни към теб. Романът ти се губи под купищата добре написани, но излишни подробности. Трябва да се освободи от тях и тази работа не е трудна. Едно опитно и сръчно лице ще я свърши под наш контрол. Нито дума няма да бъде прибавена към ръкописа ти. Само ще го посъкратим. Ще ти струва стотина франка, които ще ти бъдат удържани от получената сума, но ще си публикувал нещо наистина хубаво, вместо едно недообработено и твърде претрупано съчинение. Сигурно ме проклинаш с всички сили, но трябва да знаеш, че правя всичко това само за твое добро.
