каскет от черен копринен плат, според модата в Руан, подобен на каскетите, които носят търговците на добитък.
После Жорж каза:
— Ето и жена ми.
И двамата селяни впериха очи в Мадлен. Те я гледаха, както се гледа нещо необикновено, с неспокоен страх, смесен с одобрение и задоволство у бащата и със завистлива враждебност у майката. Мъжът, който по природа беше весел, а от алкохола беше станал съвсем весел, се осмели и попита е лукаво подмигване:
— Можем ли и нея да целунем?
— Иска ли се питане? — отговори синът.
И Мадлен, ще не ще, подаде бузи за шумните целувки на селянина, който след това се избърса с опакото на едната си ръка.
Майката също целуна снаха си с враждебна студенина. Не, тя не беше снахата, за която мечтаеше — дебела и свежа фермерша, червена като ябълка и валчеста като плодовита кобила. Тая жена, със своето облекло и с парфюмите, на които ухаеше, приличаше на улична лека жена.
Всички тръгнаха след колата, в която беше куфарът на младоженците.
Бащата хвана под ръка сина си и, като го задържа назад, с любопитство го попита:
— Е, как вървят работите ти?
— Много добре — отговори синът.
— Толкова по-добре. Ами я ми кажи богата ли е жена ти?
— Има четиридесет хиляди франка — отговори Жорж.
— Я виж — зацъка от учудване бащата, впечатлен от сумата. И прибави сериозно убеден: — Бога ми, хубава жена.
Той наистина я бе харесал. Навремето и той минаваше за човек, който разбира от хубави жени.
Мадлен и майката вървяха една до друга, без да си говорят.
Стигнаха в селото, малко селце, разположено от двете страни на пътя, с по десет къщи от всяка страна — полуградски къщи и селски колиби, първите покрити с плочи, вторите със слама. Кафенето на дядо Дюроа „A le belle pue“, едноетажна къщичка със сайвант, се намираше при входа на самото село. Отляво един боров клон, окачен над вратата, показваше, по старата мода, че жадните могат да влязат вътре да пият.
Трапезата бе наредена в кръчмата върху две маси, долепени една до друга и покрити е две кърпи. Една съседка, дошла да помага, като видя такава хубава госпожа, поздрави я с дълбок поклон. А после, като разпозна Жорж, извика:
— Господи, Боже, ти ли си бе, момче?
— Да, аз съм лельо Брюлен — отговори той весело. И веднага я целуна, както целуна баща си и майка си.
После се обърна към Мадлен и каза:
— Ела в нашата стая да си свалиш шапката.
Той я заведе през вратата отдясно в една студена стая, постлана с плочи, със стени, измазани с вар, а леглото му беше покрито с памучен плат. Над малко сандъче със светена вода висеше едно разпятие, две цветни картини — Павел и Виргиния под една синя палма, и Наполеон I, възседнал жълт кон. Това беше единствената украса в тая чиста, но малка стая.
Щом останаха сами, той целуна Мадлен и й каза:
— Добър ден, Мад. Доволен съм, че се виждам с родителите си. Когато съм в Париж, не мисля за тях. А когато се върна тук, за мен е истинско удоволствие.
Бащата, като блъскаше с ръка по дъсчената ограда, викаше:
— Елате, елате! Супата е готова.
Всички седнаха на трапезата. Това беше продължителна селска закуска с подавани без ред гозби: след овчи бут — кървавица, подир кървавицата — пържени яйца. Старият Дюроа, развеселен от виното, пусна чучура на своите шеги, които криеше за големи тържества, неприлични и гнусни случки случили се както той казваше, с негови приятели. Жорж, въпреки че ги знаеше, пак се смееше. Той беше опиянен от родния въздух, обладан от любовта към родното място, от любимите места в детството, от всички спомени, от всички някогашни неща, припомнени отново — от нищо и никакви работи: една резка от нож в една врата, един крив стол, който напомняше за някоя дребна случка, мирис на земя, на бор и дървета, мирис, който идва от близката гора, дъхът на къщата, на водата.
Старата Дюроа не говореше. Тя продължаваше да е тъжна и строга. Внимателно наблюдаваше снаха си със събудена в сърцето си омраза, омраза на стара селянка с изранени пръсти, с обезобразени от тежка работа ръце и крака, против тая гражданка, която събуждаше у нея отвращение като от проклето, нечестиво същество, създадено за безделие и грях. Тя ставаше от време на време, за да донася ястия, за да налее от гарафата в чашите от жълтото и кисело питие или червената пенеста и сладка сидра от бутилките, на които тапата отскачаше като от бутилките със сода.
Мадлен въобще не ядеше, не говореше, а стоеше тъжна, с усмивка, замръзнала на устните й, но усмивка мрачна, покорна. Тя беше разочарована, съкрушена. Защо? Тя сама поиска да дойде. Тя знаеше, че отива у селяни, у бедни селяни… И какво ли друго е очаквала да види? А тя се надяваше да срещне хора романтични, с особен колорит, може би и по-културни, по-благородни, по-обичливи, по-изящни. Е, тя не искаше от тях да бъдат изтънчени като в романите. Коя беше всъщност причината, че те й правеха лошо впечатление с хиляди дреболии, невидими неща, с хиляди неуловими грубости, със самата тяхна селяндурщина, с онова, за което говореха, с техните движения и със своята веселост?
Тя си спомни за майка си, за която никога никому не говореше — прелъстена учителка, възпитана в Сен Дени и умряла в недоимък и скръб, когато Мадлен е била дванадесетгодишна. Един непознат мъж беше отгледал малкото момиче. Може би баща й? Кой беше той?
Тя не можа да научи това добре, макар, че имаше смътни подозрения.
Закуската нямаше край. Започнаха да влизат посетители, които се ръкуваха със стария Дюроа. Като виждаха сина, на глас изразяваха учудването си, а като забелязваха младата жена, лукаво подмигваха, което значеше: „Бога ми, бива си я жената на Жорж Дюроа“.
Други, недотам близки, сядаха пред дъсчените маси и викаха:
— Един литър! Една чаша…
Някои от посетителите играеха на домино, като вдигаха голям шум.
Старата Дюроа не преставаше да шета насам-натам, да обслужва клиентите с мрачно лице, да прибира пари и да бърше масите с края на синята си престилка.
Дим от пръстени лули и прости цигари изпълваше стаята. Мадлен започна да кашля.
— Ще излезем ли? Аз повече не мога — каза тя.
Още не бяха свършили закуската. Старият Дюроа не остана доволен. Тогава тя седна на един стол пред вратата, край пътя, като чакаше двамата мъже да изпият кафето и питието си.
Жорж отиде при нея и я попита:
— Не искаш ли да се спуснем до Сена?
— Да, да, да вървим — каза тя зарадвана.
Като пристигнаха в Кроасе, те наеха лодка и целия следобед прекараха на един остров, под върбите, в приятната пролетна топлина, люлени от слабите вълни на реката.
Привечер се върнаха в дома на Дюроа.
Вечерята, при светлината на една свещ, беше по-мъчителна за Мадлен, отколкото закуската. Старият Дюроа, който беше полупиян, не говореше вече. Майката продължаваше да е начумерена.
Слабата светлина хвърляше по сивите стени сенките на главите — с грамадни носове и е исполински движения. Понякога се виждаше как грамадна ръка вдига вилицата, приличаща на вила, към уста, която се разтваряше като устата на чудовище.
Щом вечерята свърши, Мадлен извика Жорж навън, за да не остане в тая мрачна стая, в която се носеше острата миризма на стари лули и разлято питие.
Когато излязоха, той каза:
— Ти вече се притесняваш?
