В този момент му се стори, че неговата селска гора е пълна с отвратителни животни и е потънала в студен мрак, докато тук всичко е очарователно.
— Тук вятърът сякаш целува и гали и аз зная, че отвъд гората се намира Севр — допълни развълнувана Мадлен.
— Наистина — отговори той, — в гората на нашето село имаше само сърни, лисици, рогачи и глигани и тук-там колибка на някой Фересте (Фересте — горски стражар).
Тази дума, напомняща името на умрелия, излязла от устата му, го изненада, сякаш някой я извика от дъното на някоя гъста гора, и той веднага млъкна, отново обзет от оная чудновата и постоянна неприятност, от онова раздразнение, непреодолимо, необяснимо гризене, което от някое време насам му тровеше живота.
След малко той попита:
— Идвала ли си тук нощно време с Шарл?
— Да, често — отговори тя.
В този миг в него се появи желание да се върнат у дома си, нетърпеливо желание, което му свиваше сърцето. Образът на Форесте се беше върнал в ума му, владееше го, обгръщаше го. Той не можеше да мисли нищо друго, освен за него, не можеше да говори за никого другиго, освен за него.
Жорж внезапно и злобно попита:
— Слушай, Мад! Туряла ли си рога на горкия Шарл?
Тя го погледна презрително:
— Ставаш вече отегчителен с повтарянето на едно и също нещо.
— Хайде, моя малка Мад, бъди откровена, признай си. Кажи туряла ли си му рога? Признай, че си му туряла рога — настояваше той.
Тя мълчеше обидена, както всички жени се обиждат при подобно обвинение.
Той пак повтори упорито:
— Дявол да го вземе, ако някой е носил рога на главата си, сигурно е той. О, да! Много приятно щеше да ми бъде, ако знаех, че Форесте е бил рогльо. Хм! Каква глупава патка!
Той усети, че тя се усмихна, може би защото си спомня нещо, и настоя:
— Хайде, кажи. Какво има, ако кажеш. Обратно, много смешно ще бъде да признаеш пред мене, че не си му изневерявала.
Жорж трепереше от надежда и желание да узнае, че наистина омразният Шарл, отвратителният мъртвец, проклетият мъртвец е носил рога. А всъщност друго, друго, по-смътно чувство разпалваше желанието му да разбере това. Той повтаряше:
— Мад, моя малка Мад, моля ти се, кажи ми. Той беше тъкмо човек, комуто се падаха рога. Ти щеше просто да сгрешиш, ако не му бе туряла рога. Хайде, Мад, признай!
Мадлен се смееше с кротък, прекъсващ смях, приемайки това настояване за глупаво и смешно.
Жорж беше доближил устните си съвсем близо до ухото й и повтаряше:
— Хайде… хайде… признай това.
Тя се дръпна назад и грубо каза:
— Ти си глупак. На такива въпроси отговаря ли се!
Тя изговори това така безцеремонно, че студени тръпки преминаха по тялото на Жорж. Той се смая, уплаши се, дори се задъха, сякаш бе изпитал някакво морално сътресение.
Сега файтонът вървеше край езерото, в което небето като че ли бе изсипало звездите си. Два лебеда, които едва се забелязваха в тъмното, плуваха бавно, необезпокоявани от никого.
Жорж извика на коларя:
— Да се върнем.
И файтонът потегли в обратна посока. Другите файтони се движеха бавно, а големите им фенери светеха като очи в тъмнината на Булонската гора.
Колко странно изговори тя това нещо. Дю Роа се попита: „Дали това не означава признание?“ И мисълта, че тя е изневерявала на първия си мъж, сега го подлудяваше. В гнева си му се искаше да я бие, да я удуши, да й скубе косата.
Ах! Как жадуваше да беше му отговорила така: „Да, ако бих му изневерявала, драги мой, с тебе щях да сторя това тогава!“
Жорж в този миг щеше страстно да я целуне, да я прегърне, да я обича.
Той стоеше неподвижен, със скръстени ръце, с очи, обърнати към небето, силно смутен, поради което не можеше да размишлява. Усещаше само, че в него кипи оня яд и че се усилва оня гняв, които тлеят в сърцето на всички мъже пред каприза на женското желание. Той за пръв път изпитваше онова смътно терзание на съпруг, който подозира! С една дума — той беше ревнив. Ревнуваше от умрелия, ревнуваше от Форесте! Той бе ревнив по един странен и болезнен начин, който неочаквано събуждаше омраза към Мадлен. Щом тя е изневерявала на другия, как можеше той да има вяра в нея?
Когато вече се поуспокои, той се опита да надвие страданието си: „Всички жени са едни и същи, тях човек трябва само да ги използва, а от себе си нищо да не им дава!“
Горчивината на сърцето му се изкачваше до устните му в думи на презрение и отвращение. Но той не допусна да ги произнесе на глас. „Светът е за силните. Трябва да бъда над всичко отгоре“ повтаряше той в себе си.
Колата вървеше по-бързо. Отново минаха край укрепленията. Дю Роа гледаше червеникавата светлина на небето, подобна на силната светлина на ковачница. Носеше се неясен голям продължителен шум, шум глух и близък, и далечен, смътно и грамадно туптене на живот — това бе дъхът на Париж, който диша в тая лятна нощ като някой, капнал от умора исполин.
„Много глупаво ще бъде да се нервирам. Всеки се грижи за себе си! — мислеше си Жорж. — Победата е за смелите. Всичко на тоя свят е егоизъм. Егоизмът за слава и богатство струва повече от егоизма за жената и любовта“.
Триумфалната порта „Етоал“ се показа при входа на града, изправена върху своите две чудовищно големи нозе, като някой страшен исполин, който сякаш бе готов да тръгне и върви през отворената пред него широка алея. Тук Жорж и Мадлен пак се вляха в шествието на файтоните, които се връщаха у дома.
Мадлен усещаше, че нещо става в Жорж и попита кротко:
— За какво мислиш, скъпи мой? От половин час не си отронил нито дума.
Хилейки се, той отговори:
— Мисля за всички тия глупци, които се целуват, и си казвам, че всъщност имат по-друга работа да вършат в живота си.
— Да… Но това е добро понякога.
— То е добро… то е добро, когато човек няма нищо по-хубаво!
Мисълта на Жорж смъкваше поетическия ореол на живота и продължаваше да изпада в злобна ярост. „Голям глупец ще бъда — казваше си той, — ако се притеснявам, ако се лишавам от каквото и да е било, ако се смущавам, ако се безпокоя и разкъсвам душата си, както правя от някое време насам“.
Образът на Форесте отново мина през ума му, но без да го раздразни. Стори му се, че се е примирил вече с него, че пак са се сприятелили. Идеше му да извика: „Добър ден, миличък“.
Мадлен, която се притесняваше от това мълчание, попита:
— Не е ли по-добре преди да се приберем у дома, да идем в Тортони, да изядем по един сладолед?
Той я изгледа отстрани. Нежният й бяло-румен профил се обля от светлината, идеща от кафе- шантана.
„Колко е хубава — помисли си той. — И толкова по-добре. Според вълка, моя приятелко, и кучето. Но ти никога вече няма да ме видиш да се измъчвам пак заради тебе“.
После отговори:
— Разбира се, моя мила.
И за да отвлече вниманието й, я целуна.
Мадлен трепна, стори й се, че устните на Жорж са замръзнали. Но тя се усмихна — с обичайната си усмивка, и му подаде ръка, за да влязат в кафенето.