— Наистина, мили мой. Тя вече не те нарича Бел Ами, а г-н Форесте.
Дю Роа се изчерви, после се доближи до младата жена и й каза:
— Подай си устата.
Целунаха се.
— Къде можем пак да се видим? — попита той.
— На улица „Цариградска“.
— Значи, апартаментът не е даден под наем?
— Не. Аз го задържах.
— Ти ли го задържа?
— Да, защото вярвах, че ти пак ще се върнеш.
Гърдите му се повдигаха от горда радост. Това означава, че тя го обича, нейната любов към него е искрена, постоянна, от сърце.
— Обожавам те — каза тихо той.
После попита.
— Добре ли е мъжът ти?
— Да, много добре е. Той прекара тук един месец; онзи ден си замина.
Дю Роа не можа да се стърпи да не се изсмее:
— Как пък все така се случва!
— Да, много добре, че се случва така — отговори тя добродушно не ни пречи и когато е тука. Не знаеш ли това?
— Наистина. Той иначе е много добър човек.
— Ами ти — каза тя. — Как си с новия живот?
— Ни зле, ни добре. Жена ми е добра другарка и съдружница.
— Нищо повече.
— Нищо повече… Колкото за сърцето…
— Разбирам. Но е хубава.
— Да, но не ме вълнува.
Той се доближи пак до Клотилда и прошепна:
— Кога ще се видим пак?
— Ако искаш… утре.
— Да. Утре в два часа.
— Добре.
Той стана, за да си върви и някак свенливо каза:
— Знаеш ли, аз мисля пак сам да наема апартамента на улица „Цариградска“. Не бива повече ти да плащаш за него.
Тоя път тя целуна ръцете му с чувство на страстна любов и тихичко каза:
— Прави, каквото искаш. Аз съм доволна, че го задържах, за да се виждаме пак.
Дю Роа си отиде с душа, изпълнена със задоволство.
Когато минаваше край витрината на един фотограф, видя портрет на висока жена с големи очи и се сети за г-жа Валтер. „Наистина — каза си той, — нея още я бива. Как така аз досега да не я забелязах? Нетърпелив съм да видя как ще ме посрещне в четвъртък“.
Жорж си потриваше ръцете и вървеше, изпълнен с вътрешна радост, с радостта от своите успехи, със себелюбивата радост на способния човек, който успява, с тънката радост, предизвикана от поласканото тщеславие и задоволена чувственост, която причинява любовта на жените.
Когато дойде четвъртък, той припомни на Мадлен:
— Няма ли да дойдеш на устроеното у Ривал увеселение?
— А, не. Мене това никак не ме забавлява. Ще отида в камарата на депутатите.
И той отиде да вземе г-жа Валтер. Беше извикал отворен файтон, защото времето беше чудно хубаво.
Жорж остана изненадан, като я видя — тъй много хубава и млада му се стори. Тя носеше рокля от светъл плат и по корсажа, който беше малко цепнат, под копринена дантела можеше да се види честото повдигане на гърдите. Никога не бе я виждал толкова свежа. Тя наистина е за пожелаване. Изглеждаше спокойна и прилична, походката й беше на добра майка, поради което бе почти незабелязвана от мъжките очи. Освен това тя говореше за неща познати, условни и умерени; идеите й бяха разумни, добре поднасяни, неизложени на никаква опасност от каквито и да било прекалености.
Пред дома на Ривал бяха спрели цяла редица файтони. Дю Роа предложи на г-жа Валтер ръката си и те влязоха.
Увеселението бе устроено в полза на сирачетата от Шеста парижка част, под покровителството на всички жени на сенатори и депутати, които имаха връзки с вестник „Ла ви франсез“.
Г-жа Валтер беше обещала, че ще отиде с дъщерите си, но отказа титлата покровителка, защото тя даваше своето име само за благотворителните цели, които устройваше духовенството. Тя правеше това не от някакво голямо благочестие, а защото омъжването й за евреин я караше, както тя си мислеше, да демонстрира своята религиозност, а устроеното от журналиста увеселение имаше, така да се каже, републиканско значение, което можеше да се смята за противоклерикално.
От три седмици в почти всички вестници се пишеше: „Отличният ни събрат Жак Ривал напоследък е имал остроумната и в същото време великодушна идея да устрои в полза на сираците от Шеста парижка част голямо увеселение във фехтовалната зала на своето ергенско жилище. Поканите се отправят от госпожите Лалоаг, Ремонтел, Рисолен — жени на сенатори със същото име, и от госпожите Ларош Матьо, Персерол, Фирмел — жени на добре известни депутати. По време на атракцията ще се събират пожертвувания и събраните пари веднага ще се предадат на кмета на Шеста част или на неговия представител“.
Това бе една голяма реклама, която хитрият журналист беше измислил за издигане на своя авторитет и влияние.
Жак Ривал посрещаше гостите при входа на жилището си, където беше устроен бюфет, разноските за който щяха да се вземат от приходите. После той любезно посочваше малките стълбички, по които се слизаше в подземния етаж, където беше залата за фехтовка и стрелба.
— Долу, госпожи, долу — казваше той.
Състезанието ставаше в подземието.
Той се спусна да посрещне съпругата на своя директор, после стисна ръката на Дю Роа и му каза:
— Добър ден, Бел Ами.
Дю Роа го погледна изненадан и попита:
— Кой ви каза, че…
Ривал го прекъсна:
— Госпожа Валтер, която е пред нас и която смята това обръщение на много уместно.
Г-жа Валтер се изчерви и рече:
— Да, признавам, че ако ви познавах повече, щях да направя като малката Лорин — и аз щях да ви наричам Бел Ами. Това име много ви прилича.
Дю Роа се засмя и каза:
— Тогава аз ви моля вече да ме наричате така.
Тя наведе очи:
— Не, ние не сме много близки.
— Ще ми позволите ли да се надявам, че ще станем по-близки? — прошепна той.
— Ще видим — каза тя.
При входа на тесните стълби, които се осветяваха от една газова лампа, той стана невидим. В ненадейното преминаване от дневната светлина към тая жълта светлина имаше нещо печално. По тия спиралообразни стълби нахлуваше дъх от подземие, дъх от топла влага, от плесенясали стени, очистени за случая, и миризма, която напомняше черковна служба, както и миризма от разни други парфюми.
От тая дупка идваше шумът на множеството гласове и на раздвижената навалица.
Цялата изба беше осветена от газови светилници и венециански фенери, скрити в гъсти листа, които
