чужденци, след името на които Дю Роа прибавяше сричката Rast (което значеше Rasta genere, т.?е.? човек, който живееше богато, без да знае откъде има средствата за такъв живот), за да подражава, както казваше той, на англичаните, които пишат на картичките си слога Esq.
Някой му извика:
— Добър ден, Бел Ами!
Това беше граф дьо Водрек. Дю Роа се извини пред госпожите и отиде да се ръкува с него.
Като се върна, той каза:
— Чудесен човек е Водрек. Как си личи, че е от добър род.
Г-жа Валтер нищо не отговори. Тя беше уморена и гърдите й се повдигаха при всяко поемане на белите дробове. Това привличаше вниманието на Дю Роа и от време на време погледът му се срещаше с погледа на „господарката“, поглед неспокоен, колеблив, който, щом паднеше върху него, веднага се вдигаше. И той си мислеше: „Я виж…, я виж… Нима и на тая съм завъртял ума?“
Госпожите, които събираха помощи, минаха покрай тях. Касичките им бяха пълни със сребърни и златни монети и върху естрадата окачиха ново обявление с думите: „Голям сюрприз“. Членовете на журито пак заеха местата си. И публиката очакваше с любопитство изненадата.
Явиха се две жени със саби в ръце, във фехтовално облекло, с тъмни гащи и долна фуста, достигаща до над коленете, и една толкова висока броня на гърдите, че ги караше да държат нагоре главите си. Те бяха млади и хубави. Като поздравяваха зрителите, те се усмихваха. Публиката им ръкопляска дълго време. И всред веселия шум и тихи шеги те започнаха състезанието. По устните на съдиите, които одобряваха ударите с тихо изказано „браво“, беше изписана приятна усмивка.
Публиката беше много доволна от това дуелиране и изказваше задоволството си от двете състезателки. Те възбуждаха желания у мъжете, а у жените удовлетворяваха свойствения на парижката публика вкус към двусмислените забавления, към всичко престорено хубаво и неистински грациозно, към кафешантанските певици и оперетните куплети.
Всеки път, когато едната от фехтовачките атакуваше другата, радостен трепет обхващаше публиката. Онази, която стоеше гърбом към залата, с доста пълен гръб, особено много привличаше вниманието на зрителите, които гледаха със зяпнали уста и с широко отворени очи. И всички шумно ръкопляскаха.
След това започна състезание със саби, но никой не обърна внимание на това, защото любопитството на всички бе насочено към онова, което ставаше горе. В продължение на няколко минути се чуваше големият шум от местене на мебели, които влачеха по пода — сякаш се изпразваше целият етаж. После изведнъж се разнесоха звуци от пиано и ясно се чу равномерния тропот от крака, които скачаха в такт. Гостите от горния етаж, за да компенсират загубата от това, че нищо не виждаха, си устроиха танцово забавление.
Най-напред между публиката във фехтовалната зала изригна голям смях. След това у жените се появи желание да танцуват и те престанаха да се интересуват от онова, което ставаше на естрадата, и започнаха да говорят гласно. Всички приеха идеята закъснелите да си устроят танц, като много забавна. Защо пък да се притесняват? И всички, които се намираха в подземието, пожелаха да бъдат горе.
Но двама нови състезатели се явиха на сцената и се спуснаха един срещу друг с бурна устременост, която привлече вниманието на всички. Те се втурваха един срещу друг и отстъпваха с такава гъвкава изящност, с такива отмерени движения, с такава увереност в силата, с такава правилност в хода и с такъв такт в играта, че непосветените в тайните на фехтовалното изкуство се изненадаха и възхитиха.
Спокойната им бързина, умерената им гъвкавост, бързите им движения, които бяха тъй добре разчетени, че изглеждаха бавни, привличаха и пленяваха окото със силата на съвършенството си. Зрителите усетиха, че гледат нещо хубаво и особено, че двама големи художници в своята специалност им показваха най- хубавото, което можеше да се види — всичко, което двама майстори бяха в състояние да покажат от своите способности, умения, умствено знание и физическа сръчност.
И когато след последния удар двамата състезатели си стиснаха ръцете, всички нададоха викове и оглушително ура. Тропаха с крака и ревяха. Всички вече знаеха и имената на истински талантливите фехтовачи — Сержан и Равинян.
Изведнъж възхитените зрители започнаха да стават агресивни. Мъжете се гледаха предизвикателно. Една усмивка можеше да ги провокира. Хора, които през целия си живот не бяха хващали фехтовална сабя в ръката си, сега започваха да махат с бастуните си по примера на онова, което току-що бяха видели.
Но постепенно публиката се укроти и полека-лека започна да се изкачва по малките стълбички. Най- сетне и те щяха да пият. Но когато видяха с очите си, че ония, които бяха устроили бала, бяха почистили бюфета и си бяха отишли с думите, че не е честно да се разваля спокойствието на двеста души, всички възнегодуваха. Не бе останала нито една паста, нито една капка шампанско, сироп или бира, ни едно бонбонче или един плод, нищо, съвсем нищо. Те бяха ограбили и опустошили всичко.
Слугите им разказваха подробно за станалото, като, преструвайки се на наскърбени, едва сдържаха смеха си.
— Госпожите — казваха те, — бяха по-ненаситни и ядоха и пиха, докато им стане тежко на стомаха.
Тези разкази приличаха на разказите на хора, останали живи след обирането и разграбването на един превзет от неприятеля град.
И така всички си тръгнаха. Някои мъже се разкайваха, че са дали двайсет франка за помощи; те негодуваха, че гостите от горния етаж се бяха почерпили, без нищо да платят.
Госпожите покровителки бяха събрали повече от три хиляди франка. Като се извадят разноските за сираците от Шестата част, оставаха 220 франка.
Дю Роа, който придружаваше семейството на Валтер, чакаше файтона си. Като отвеждаше назад своята патронеса и бе седнал срещу нея, той пак срещна нейния ласкав и смутен поглед. „Дявол да го вземе — казваше си той, — струва ми се, че тя е глътнала въдицата“. И се усмихваше доволен, че наистина има успех сред жените. И това беше самата истина — та нали и г-жа дьо Марел, след подновяването на тяхната любов, изглеждаше като полудяла.
Той се върна у дома си много весел.
Мадлен го чакаше в салона.
— Имам интересни новини — каза тя. — Мароканският въпрос се усложнява. След няколко месеца Франция ще може да изпрати една експедиция. Във всеки случай ние ще използваме този факт, за да съборим правителството и Ларош ще се възползва от това, за да поеме министерството на външните работи.
Дю Роа, за да подразни жена си, престори се, че не вярва на това. Няма вече да се намерят дотам луди хора, за да повторят туниската лудост.
Но тя нетърпеливо свивате рамене.
— Аз ти казвам, да! Аз ти казвам, да! Не разбираш ли, че тоя въпрос за тях е важен паричен въпрос. Днес, драги мой, в политическите комбинации не трябва да се казва: „Cherchez la femme“, а: „Cherchez l’aftaire“. Преди всичко интересът.
— Празна работа! — каза той презрително, за да я раздразни.
— И ти си наивен като Форесте — каза тя с явното желание да го обиди и ядоса.
Но той се усмихна и отговори:
— Като оня рогльо Форесте ли?
И Мадлен, поразена, изхлипа:
— Ах, Жорж!
По лицето на Жорж бе изписана нахалност и подигравка и той продължи:
— Е, какво? Оная вечер ти сама не призна ли пред мене, че Форесте е рогльо?
И той прибави, сякаш дълбоко го съжаляваше:
— Горкият!
Мадлен не пожела да отговори, а си обърна гърба и след кратко мълчание каза:
— Във вторник ще имаме гости: г-жа Ларош Матьо ще дойде на обеда с виконтеса дьо Персемюр. Ти няма ли да поканиш Ривал и Норбер дьо Варен? Утре ще поканя г-жа Валтер и г-жа дьо Марел. Може би ще дойде и г-жа Рисолен.
От известно време, благодарение на политическото влияние на мъжа си, тя разширяваше кръга на