Жорж й говореше шепнешком на ухото. Той усещаше, че полека-лека ще завладее тая простодушна жена, която трябваше да убеди да се срещат — от началото, където тя поиска, а после — където той пожелае.

— Слушайте — каза той, — трябва да ви видя… Ще ви видя… ще ви чакам пред вашите врата… като някой просяк… Ако вие не слезете, аз ще се кача у вас, но ще ви видя, ще ви видя… утре.

— Не, не — повтаряше тя, — не идвайте. Няма да ви приема. Помислете за дъщерите ми.

— Тогава кажете ми къде ще ви срещна… на улицата…, където и да е…, в който час вие решите…, достатъчно е да ви видя…, ще ви поздравя, ще ви кажа: „Обичам ви“ и ще си вървя.

Тя се двоумеше. И понеже файтонът спря край вратата на къщата й, бързо-бързо изговори:

— Е, добре, утре, в три и половина часа ще вляза в църквата „Света Троица“.

И като слезе, извика на файтонджията:

— Заведете господин Дю Роа у дома му.

Когато се върна, жена му го попита:

— Къде ходи?

— Ходих до телеграфа, за да подам една бърза телеграма — отговори той тихо.

До него се доближи г-жа дьо Марел и му каза:

— Бел Ами, вие ще ме придружите до вкъщи; както знаете, дойдох да обядвам толкова далеч само при това условие.

После се обърна към Мадлен и каза:

— Не ревнуваш ли?

— Не, не много — отговори нерешително г-жа Дю Роа.

Гостите започнаха да се разотиват. Г-жа Ларош Матьо приличаше на малка провинциална слугиня. Тя беше дъщеря на нотариус, омъжена за Ларош, който тогава беше скромен адвокат. Г-жа Рисолен, стара претенциозна жена, приличаше на акушерка, която е възпитавана в училище. Виконтеса Персемюр гледаше на тях гордо. Нейната бяла ръка с отвращение се докосваше до тези обикновени ръце.

Клотилда, цялата в дантели, на стълбите каза на Мадлен:

— Обядът ти беше разкошен. След време тук ще бъде първият политически салон в Париж.

Щом остана самичка с Жорж, тя го прегърна и каза:

— Ах, мой Бел Ами, от ден на ден все по-много те обичам.

Файтонът, с който пътуваха, се люлееше като кораб.

— Не е като в нашата стая — каза тя.

— Да, не е — отговори той, но в този момент мислеше за г-жа Валтер.

IV.

Площадът пред църквата „Света Троица“ беше почти пуст. Печеше юлско слънце. Тежка жега тегнеше над Париж, въздухът не достигаше.

Фонтаните пред църквата изглеждаха уморени, а водата в басейна, където плуваха листа и късчета хартия, бе станала зеленикава, гъста и мътна.

Едно куче, което бе скочило през каменната ограда, се къпеше в тая вода със съмнителна чистота. Неколцина, седнали на пейките до малката кръгла градинка от двете страни на главните църковни врати със завист гледаха къпещото се животно.

Дю Роа извади часовника си. Часът беше три. Трябваше да чака още тридесет минути. „На нея църквите й служат за всичко — мислеше си той. — Те й служат за утеха, че се омъжила за евреин, служат й като протест в политическия свят, създават й порядъчност в избраното общество, служат й за прибежище в любовните й срещи. Ето какво значи да си служи човек с религията, както си служи с чадъра за всеки случай — ако е хубаво времето, става бастун, ако има слънце — служи за сянка; ако вали, служи за предпазване от дъжда… Стотици са жените, които нямат нищо общо с Бога, но които не искат да се говори за него лошо и, когато им дотрябва, търсят го за посредник. Ако им предложат да влязат в нечия спалня, това те ще сметнат за безчестие, а приемат като нещо съвсем естествено да си устройват любовни срещи пред олтара“.

Жорж вървеше бавно покрай басейна; после пак погледна часовника на камбанарията, който беше с две минути напред от неговия. Стрелките показваха три часа и пет минути.

Той прецени, че ще бъде много по-добре да влезе вътре. Лъхна го хлад като от някое подземие и той с пълни гърди започна да диша тая хладина. После обиколи средата на църквата, за да се запознае добре с мястото. В дъното на обширната сграда други отмерени стъпки, понякога прекъсвани, понякога подновявани, отговаряха на тропота на краката му, който звучно се издигаше до високия свод. Полюбопитства да види кой е тоя, който се разхожда. Това беше един дебел господин без коси, който си бе вдигнал главата нагоре, а шапката си държеше зад гърба.

Тук-там някоя стара жена тихо, с лице, покрито с ръцете, се молеше.

Чувството на уединение, самотност, спокойствие обземаше мисълта. Светлината, която минаваше през цветните стъкла на прозорците, беше приятна за очите.

Дю Роа отиде пак до вратата и отново погледна часовника си. Още беше само три и четвърт. Той седна при главния вход и съжаляваше, че тук не може да изпуши една цигара. На другия край на църквата, близо до хора, все още се чуваха бавните стъпки на дебелия господин.

Някой влезе. Жорж бързо се обърна. Това беше една жена от простолюдието: с вълнена рокля, бедна жена, която коленичи близо до първия стол и остана като закована със скръстени ръце и поглед към небето, с душа потънала в молитва.

Дю Роа я гледаше с любопитство и се питаше каква ли болка, какво ли отчаяние са сломили това тъжно сърце. Може би това беше поради бедността, която личеше по нейното облекло. Може би имаше и мъж, който я съсипваше от бой или пък умираше някое нейно дете.

— Горките същества — шепнеше той. — А има такива, които страдат.

Беше го яд на безмилостната природа. После размисли, че тези нещастници поне вярват, че за тях се грижат горе на небето и че всичко в техния живот е написано в книгите на небето и ще им се случи — там, горе.

И Дю Роа, когото тишината на църквата предразполагаше да се отдава на дълбоки размишления, с една дума разреши тайната на сътворението, като каза тихичко:

— Колко е глупаво всичко това.

Шум от рокля достигна до ушите му и той потрепна. Беше тя. Той стана и бързо пристъпи към нея. Тя не му подаде ръката си и пошепна:

— Много малко време имам. Трябва да се върна у дома, коленичете до мене, за да не ни забележат.

И тя отиде навътре в църквата, като търсеше удобно и сигурно място, подобно на жена, която добре познава сградата. Лицето й беше скрито под воала. Тя вървеше тихо, стъпките й едва се чуваха. Когато стигна близо до хора, тя се обърна и пошепна със същия тон, с който винаги си служат в църквите:

— По-добре ще бъде да идем някъде отстрани, за да не правим впечатление.

Тя застана пред дарохранителницата на главния олтар и направи дълбок поклон, като наполовина коленичи, и зави надясно, върна се пак към входа, после, като помисли, взе едно молитвено столче и коленичи.

Жорж седна на близкото молитвено столче и, щом се настаниха и взеха молитвена поза, той й каза:

— Благодаря ви. Страстно ви обичам. Иска ми се винаги да ви казвам, че ви обичам, да разкажа как започнах да ви обичам, как ме пленихте, когато ви видях за първи път… Ще ми позволите ли един ден да излея сърцето си пред вас?…

Тя го слушаше, изглеждайки че е отдадена на дълбоко размишление, и като че ли нищо не чуваше. Но изведнъж през пръстите си тя зашептя:

— Луда съм, като ви оставям така да ми говорите, луда съм, че съм дошла тука, луда съм, че правя това и ви оставям да вярвате, че тая… тая… среща може да има някакво последствие. Забравете туй, трябва да го забравите и не ми говори за това.

Вы читаете Бел Ами
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату