покриваха измазаните каменни стени. Навсякъде се виждаха само клони, таванът беше покрит с папрат, а земята с листа и цветя.

Всички намираха това са очарователно, за плод на чудно въображение. В дъното на малката избица се издигаше ограда за стрелците, както и два реда столове за съдиите.

И в цялото подземие пейките, наредени по десет от двете страни, отдясно и отляво, можеха да се поберат близо двеста души, а поканените бяха четиристотин.

Пред оградата млади момци, облечени във фехтовално облекло, слаби, с дълги ръце и крака, с прегънат донякъде кръст, с мустаци като куки, вече се пъчеха пред зрителите. Те си казваха един на друг имената, посочваха майсторите и любителите и всички бележити мъже на фехтовалното изкуство. Около тях говореха господа, облечени в рединготи, млади и стари, които, изглежда че бяха близки. И те също се мъчеха да се покажат, желаеха да бъдат забелязани; те бяха първи майстори по боравене със сабя и фехтовка.

Почти всички жени, насядали по пейките, шумоляха с роклите си и вдигаха голяма глъчка. Те вееха с ветрилата си, както в театъра, защото в тая пещера, покрита с листа, беше задушно. Един шегобиец от време на време викаше: „Лимонада, лимонада!“

Г-жа Валтер и дъщерите й се отправиха към запазените специално за тях места. Дю Роа, след като ги настани и се накани да ги остави, каза:

— Принуден съм да ви напусна, защото мъже не могат да седят на пейките.

Но г-жа Валтер отговори някак смутено:

— Много бих желала да останете тук. Вие ще ми казвате имената на стрелците. Вижте, ако застанете прав на края на тази пейка, никому няма да пречите.

Тя го гледаше с хубавите си големи очи и настояваше:

— Хайде, останете с нас, господин… господин Бел Ами. Вие ми трябвате.

— Ще се подчиня с удоволствие, госпожо — отвори той.

Отвсякъде повтаряха:

— Тази изба наистина е чудна, много е хубава.

Жорж добре познаваше тая зала. Той си спомни сутринта, която прекара тук един ден преди дуела, съвсем сам, срещу една малка мишена, която го гледаше от втората по-малка изба като някое грамадно и страшно око.

Гласът на Жак Ривал екна откъм стълбите:

— Ще започнат, госпожи.

И шестима господа в добре обтегнати дрехи, за да им бъдат по-изпъкнали гърдите, се качиха на естрадата и седнаха на определените за съдиите столове. Имената им веднага се разбраха: генерал Релналди, председател, дребно човече с големи мустаци; живописецът Жозефин Руде, висок плешив мъж с дълга брада; Матео дьо Дюхар, Симон Рамонсел, Пиер дьо Карвен, трима елегантни момци, и Гаспар Мерлерон, учител по фехтовка.

От двете страни на подземието бяха окачени два картона с надписи. На картона отдясно беше написано: „Господин Крефкьор“, а на оня отляво — „Господин Плюмо“. Това бяха двама учители по фехтовка, двама добри учители от втори разряд. Те се явиха, и двамата слаботелесни, с войнствен вид, с несръчни донякъде движения. След като поздравиха зрителите по военному, започнаха да се нападат. С бялото си и кафяво платнено облекло приличаха на двама палячовци — войници, които се бият за развлечение.

От време на време се чуваше думата: „Улучени!“ И шестимата господа съдии си навеждаха главите напред, като вещи лица. Зрителите виждаха само две живи кукли, които мърдаха и си протягаха ръцете напред; те нищо не разбираха, но бяха доволни. Но тия двама глупаци им се виждаха не много грациозни и дори смешни. Припомняха си за дървените борци, които се продават на Нова година по булевардите.

Първите двама фехтовчици се смениха с господин Плантон и господин Карапен, единият цивилен, а другият — военен. Г-н Плантон беше съвсем нисък, а г-н Карапен — много дебел. Човек би казал, че още първият удар със сабя ще направи да излезе всичкият въздух от тая топка, приличаща на гутаперчов слон.

Всички се смееха. Г-н Плантон подскачаше като маймуна, а г-н Карапен само мърдаше ръката си, а тялото му, поради прекалената дебелина, стоеше неподвижно. На всеки пет минути той се спускаше напред толкова тежко и с такова усилие, сякаш взема най-енергично решение, а после с голяма мъка едва можеше да стане.

Вещите лица заявиха, че той фехтува много изкусно. И доверчивата публика повярва. После дойдоха г-н Порион и г-н Лампалм, единият учител по фехтовка, другият любител. Те се хвърлиха в яростна борба, като се спускаха един срещу друг с ожесточение и принуждаваха съдиите да бягат, заедно със столовете, тичаха по естрадата от единия до другия край, като единият от тях настъпваше, а другият отстъпваше със силни и смешни скокове. Те правиха малки скокове назад, които разсмиваха госпожите, и големи налитания напред, които донякъде караха да се вълнуват зрителите. Това гимнастическо състезание бе характеризирано от един непознат шегобиец, който извика: „Не се напъвайте много. Нищо няма да постигнете!“

Но зрителите се възмутиха от тази нетактичност и я осъдиха.

Вещите лица издадоха своята присъда, която гласеше, че борците показали голямо усърдие, но невинаги уместно са използвали енергията си.

Първата част завърши с много хубаво състезание със сабя между Жак Ривал и прочутия белгийски професор Льобег. Ривал много се хареса на жените. И наистина той беше хубав, строен, гъвкав, подвижен и по-грациозен от всички други преди него. В начина да се предпазва и да напада той показваше известно светско изящество и се явяваше противоположност на енергичния, но обикновен начин на противника си. „Възпитаният човек си личи“ — казваха всички.

Ривал победи. Всички му ръкопляскаха.

Но от няколко минути един особен шум на горния етаж обезпокояваше зрителите. Чуваше се силно тупане с крака, придружено с шумни смехове. Двестате поканени, които не бяха могли да влязат в избата, без съмнение се забавляваха, както си знаеха. По малките извити стълби се бяха натрупали петдесетина души. Долу горещината ставаше страшна.

— Въздух искаме — викаха всички. — Дайте ни да пием нещо разхладително.

А смешникът, който вече бе привлякъл вниманието на всички, квичеше с остър глас, който заглушаваше шума от разговорите:

— Сумада! Лимонада! Бира!

Появи се Ривал, цял зачервен, все още със състезателно облекло.

— Ще заръчам да донесат разхладителни питиета — каза той и тръгна към стълбите, но всяка връзка с горния етаж беше прекъсната, трудно можеше да се мине през стената от хора, които се бяха натрупали по стъпалата на стълбите.

Ривал викаше:

— Кажете да донесат студено питие за госпожите!

Петдесет гласа повтаряха:

— Студено!

Най-сетне се показа един поднос. Но на него имаше само празни чаши, защото, докато го донесат, питието беше изпито.

Един силен глас изпищя:

— Задушаваме се, нека свършват по-бързо, че да си вървим.

— Да се съберат помощи! — извика друг.

И цялата публика, изтощена от топлината, но все пак весела, повтори:

— Помощи… помощи… помощи…

И шест госпожи тръгнаха да обикалят между пейките. В подземието се разнесе звънкането на сребърните монети, които пуснаха в кутиите.

Дю Роа посочваше на г-жа Валтер видните мъже и назоваваше имената им. Те бяха хора от висшето общество, журналисти, сътрудници на големи вестници, на старите вестници, които гледаха с високомерие на „Ла ви франсез“, с известна въздържаност, плод на техния опит. Те бяха видели с очите си смъртта на много от тези политико-финансови вестници, рожби на съмнителни комбинации, които изчезваха заедно с падането на правителството, което ги поддържаше. Тук имаше и живописци, и скулптори, и хора, които изобщо обичат спорта, един поет-академик, когото сочеха с пръст, двама музиканти и много благородници-

Вы читаете Бел Ами
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату