III.
На другия ден Дю Роа отиде в редакцията и най-напред влезе при Буаренар.
— Драги ми приятелю — каза той, — ще искам от тебе една услуга. От известно време някои мои колеги изпитват удоволствие да ме наричат Форесте. Аз обаче мисля, че това е глупаво. Ще бъдеш ли тъй добър да предупредиш без шум тия мои колеги, че занапред ще удрям плесница на всеки, който си позволи тази шега. Обръщам се към тебе, защото си разумен човек, който може да осуети неприятни крайности, пък си и бил свидетел вече в един дуел.
Буаренар взе присърце молбата на Жорж.
Дю Роа излезе от редакцията и след един час пак се върна. Никой повече не го нарече Форесте.
На връщане у дома си той чу женски гласове от салона и попита:
— Кой е тука?
— Госпожа Валтер и госпожа дьо Марел — отговори слугата.
Сърцето му започна леко да тупти. „Чакай да видим“ — рече си той и отвори вратата.
Клотилда седеше в ъгъла до камината и слънчев лъч, проникващ през прозореца, огряваше лицето й. На Жорж му се стори, че тя пребледня, като го видя. Най-напред той поздрави г-жа Валтер и двете й дъщери, които бяха седнали като стража от двете страни на майка си. После се обърна към бившата си любовница. Тя му подаде ръката си, той я пое и нарочно я стисна, сякаш искаше да й каже: Продължавам да ви обичам.
И тя отговори по същия начин на това стискане.
— Прекарахте ли добре през изтеклия ден след последната ни среща?
— Да. Ами вие, Бел Ами? — усмихна се тя.
После се обърна към Мадлен и попита:
— Позволяваш ли ми да продължавам да го наричам Бел Ами?
— Защо не, моя мила. Позволявам ти всичко, каквото обичаш.
В тези думи сякаш се криеше някаква ирония.
Г-жа Валтер разказваше за едно увеселение, което щял да устрои в ергенското си жилище Жак Ривал, а именно фехтовални игри, на които щели да присъстват жени от висшето общество.
— Навярно ще е много любопитно това зрелище — говореше тя, — но аз безкрайно съжалявам, че няма да мога да отида, защото мъжът ми по това време няма да бъде тук, а няма кой друг да ме заведе.
Дю Роа веднага предложи услугите си и тя прие.
— Дъщерите ми и аз — каза тя — ще ви бъдем много признателни.
Той гледаше по-малката от госпожиците Валтер и си мислеше: „Малката Сюзан никак, никак не е лоша“. Тя изглеждаше като някоя нежна руса кукла, много малка, но изящна, с тънка талия, с развити бедра и гърди, със сиво-сини емайлови очи, сякаш с четка изписани от някой изящен и с широка фантазия художник. Тя имаше много гладка, чиста бяла кожа и рошава, накъдрена коса, която приличаше на косата на хубавите разкошни кукли, които сме виждали в ръцете на момичета, много по-малки на ръст, отколкото играчката им.
По-голямата сестра, Роза, беше грозна, студена, една от ония моми, с които никой не иска да се среща, с които никой не иска да говори и за които никой нищо не приказва.
Майката стана и се обърна към Жорж:
— И така, аз ви очаквам в идващия четвъртък в два часа.
— Разчитайте на мене, госпожо — отговори той.
Щом тя излезе, стана и г-жа дьо Марел.
— Сбогом, Бел Ами.
Сега пък тя му стисна ръката много силно, много продължително. Жорж се развълнува от това мълчаливо признание и отново почувства слабост към тая малка, безгрижна и добра женица, която, може би, наистина го обичаше.
„Утре ще я посетя“ — помисли си той. Като остана насаме с Мадлен, тя започна да се смее с искрен и весел смях, и, като го гледаше право в лицето, каза:
— Знаеш ли, че ти възбуждаш любов у г-жа Валтер?
— Нима! — отговори той, като не искаше да вярва.
— Наистина, уверявам те, тя ми говори за тебе с безумен възторг. Това е тъй чудно от нейна страна! Искало й се да намери за дъщерите си мъже, които да приличат на тебе!… За щастие у нея тия работи са без никакво значение.
Той не разбра какво иска да каже Мадлен и попита:
— Как без значение?
— Да, госпожа Валтер е една от ония, за които никой не е продумал никога, каза убедено Мадлен. — Тя е съвсем недостъпна. Тя познаваше нейния мъж толкова добре, колкото и аз. Но тя е съвсем друго. Освен това тя доста страда, че се омъжила за евреин, но му остана вярна. Тя е честна жена.
Дьо Роа се изненада:
— Аз мислех, че и тя е еврейка.
— Тя ли? Съвсем не. Тя е покровителка на всички благотворителни дела в църквата „Мадлен“. Тя дори се венча в църква, нещо, което за мъжа й не беше от голямо значение.
— Та… значи… тя ме обича? — измънка Жорж.
— Положително. Ако имаше как, бих те посъветвала да поискаш за жена Сюзън, а не Роза, нали?
— И майката още не е за пренебрегване — отговори той, като си сучеше мустаците.
— Аз ти пожелавам, драги мой, майката — каза нетърпеливо Мадлен. — Но не се боя. На тия години, на които е тя, едва ли ще склони. Трябваше по-рано да стане това.
„Е, да можех наистина да се оженя за Сюзан!“, помисли си Жорж. После сви рамене и каза:
— Това е лудост! Би ли се съгласил баща й?
Жорж занапред щеше по-внимателно да наблюдава отношението на г-жа Валтер към него, но без да мисли дали ще може да извлече някаква полза от това.
Всяка вечер той си спомняше за любовта с Клотилда. Тези спомени бяха нежни и романтични в същото време. Той си спомняше за шегите и ласките й и за техните немирничества.
„Наистина, тя е много хубава — повтаряше си той. — Да, ще я посетя“.
На другия ден, щом закуси, той наистина отиде на улица „Вернейл“. Слугинята му отвори вратата и фамилиарно, както е прието при слугите и слугините във всички буржоазни къщи, го попита:
— Добре ли сте, господине?
— Да, мое дете, добре съм — отговори той.
И Жорж влезе в салона, където неопитни ръце се упражняваха на пиано. Свиреше Лорин. Той се надяваше, че тя ще се хвърли на шията му. Лорин стана тежко, поздрави го учтиво, както би направил възрастен човек, и с достойнство си излезе.
Тя имаше такава походка на обидена жена, че той се зачуди. Влезе майката. Той хвана ръцете й и ги целуна.
— Колко много мислех за вас — каза той.
— И аз също — отговори тя.
Седнаха. Двамата се гледаха в очите, усмихваха се и ги обхващаше желанието да се целунат.
— Обичам те, моя малка Кло.
— Също и аз.
— Тогава… Тогава… ти не се ли разсърди много?
— И да, и не… Стана ми мъчно, но после разбрах причината, която те е накарала да сториш това, и си казах — рано или късно той пак ще се върне при мене.
— Не смеех да дойда; не знаех как ще бъда приет. Не смеех, но твърде много ми се искаше да дойда. Добре, че ми дойде на ум — я ми кажи какво й е на Лорин? Тя едва ми каза добър ден и излезе сърдита?
— Не зная. Но откакто ти се ожени, никой не може вече да й говори за тебе. Аз мисля, че тя ревнува.
— Хайде, де.
