Жорж спокойно затвори шкафа, като каза доста високо, за да го чуят:
— Навсякъде има глупци и завистници.
Но гордостта му беше наранена, тщеславието му беше засегнато, онова тщеславие и оная недоверчива писателска гордост, които довеждат до будна нервна чувствителност — еднаква и у репортера, и у гениалния поет.
Думата „Форесте“ дразнеше ушите му; страх го беше да я чуе и усещаше, че се изчервява, когато я слуша. Това име за него беше една подигравка, нещо повече от подигравка, почти обида. То му крещеше: „Жена ти върши твоята работа, както вършеше работата и на другия си мъж. Без нея ти нищо нямаше да бъдеш“.
Жорж допускаше напълно, че Форесте без Мадлен нищо не би постигнал; но колкото за него, никак не е така.
Неспокойствието продължаваше и вкъщи. Тук всичко му напомняше за умрелия, цялата покъщнина, всички дреболии, всичко, до което се докоснеше. В началото той не мислеше за това, но устроената от колегите му зла шега беше причинила дълбока рана, която кървеше при всеки допир до цяло множество нищо и никакви работи, които досега той не забелязваше.
Дю Роа вече не можеше да вземе някаква вещ, без да му се стори веднага, че вижда сложена върху нея ръката на Шарл. Сега той употребяваше само онези неща, с които си е служил и по-рано, неща, които сам бе купил, обичал и имал. Жорж започваше да се ядосва дори на мисълта за предишната интимна близост на своя приятел с жена му.
Понякога той се чудеше на този бунт на сърцето си, който не можеше да се обясни, и се питаше: „Как става това, дявол да го вземе! Не ревнувам Мадлен от приятелите й. Никога не се безпокоя от онова, което тя прави. Тя се връща и излиза, когато си иска, а пък дори само споменът за тоя глупак Шарл ме разярява!?“ И прибавяше: „Всъщност той беше просто глупак; без съмнение, това е, което ме обижда. Яд ме е, че Мадлен е могла да се омъжи за такъв глупец“. И постоянно си повтаряше: „Как е било възможно тая жена да обича дори за миг такъв глупак?“
И всеки ден ядът му се усилваше от хиляди дребни неща, които го бодяха като игли от постоянното напомняне за другия — било с някоя дума на Мадлен, било с някоя дума на слугата, било с някоя дума на камериерката.
Една вечер Дю Роа, който обичаше сладкишите, попита:
— Защо нямаме сладкиши? Ти никога не поднасяш сладкиши. Мадлен весело отговори:
— Наистина, въобще не ми идва наум за тях, защото Шарл никак не ги обичаше.
Той прекъсна думата й и раздразнен каза:
— Ах! Знаеш ли? Шарл започва да ми досажда. Все Шарл това, все Шарл онова, Шарл обичаше това, Шарл обичаше онова. Нали Шарл е пукнал — остави го вече на мира.
Мадлен го изгледа смаяна, не разбирайки тоя ненадеен гняв. После тя се досети донякъде какво става в него и напълно си обясни това мъчение от закъсняла ревност, което се усилваше с всеки миг от всичко, което напомняше за другия.
Тя смяташе, че това е детинщина, но все пак се почувства поласкана и нищо не отговори.
Жорж се ядоса на себе си за това раздразнение, което не можа да скрие. И когато същата вечер след вечерята, приготвяха статия за другия ден, той бутна с крака столчето. Като не можеше да го обърне, той го изблъска с крак и попита засмяно:
— На Шарл винаги ли му е било студено на краката?
— О! Той постоянно страдаше от хрема, гърдите му не бяха здрави — отговори развеселена тя.
Дю Роа продължи озлобено:
— Впрочем, той доказа това — после прибави любезно: — За мое щастие.
И той целуна ръката на жена си.
Но когато си лягаше, измъчван постоянно от същата мисъл, той пак попита:
— Носеше ли Шарл памучни шапчици, за да не си простуди ушите?
Тя се поддаде на шегата и отговори:
— Не. Връзваше си челото с кърпа.
Жорж сви рамене и, високомерно, с презрение каза:
— Какъв глупак!
Оттогава Шарл стана за него предмет за постоянен разговор. Той говореше за него по всякакъв повод и с крайно съжаление го наричаше „горкият Шарл“.
Когато се връщаше от редакцията, където беше чул два-три пъти да го наричат Форесте, той си отмъщаваше, като преследваше умрелия с омразни подигравки и в дъното на гроба му. Жорж припомняше неговите недостатъци, смешните му работи, дребнавостите му, с удоволствие ги изброяваше, като ги доизмисляше и преувеличаваше, сякаш беше решил да премахне от сърцето на жена си влиянието на един опасен съперник.
Той повтаряше:
— Кажи ми, Мад, припомняш ли си деня, когато тоя рогльо Форесте поиска да ни докаже, че дебелите хора са по-силни от слабите?
После поиска да научи за покойния цял куп интимни и тайни подробности, но младата жена, на която това беше неприятно, не пожела да каже нищо. А той настояваше и упорстваше:
— Хайде, моля те, разкажи ми това. Много смешен ще да е бил тоя момент.
— Хайде, остави го най-сетне на мира — казваше с отегчение тя.
— Не, кажи ми — започваше пак той. — Наистина, това животно навярно много глупаво е изглеждало в леглото.
И Жорж завършваше със заключението:
— Какво повече беше той?
Една вечер, към края на юни, като пушеше цигара на прозореца, поради голямата вечерна горещина, поиска му се да направи една разходка. И попита:
— Искаш ли, моя малка Мад, да идем до Булонската гора?
— Разбира се.
Те наеха една отворена кола, стигнаха до Елисейските полета, след това отидоха и до алеята на Булонската гора. Тая нощ не духаше никакъв вятър — беше една от ония задушни нощи, когато сгорещеният парижки въздух нахлува в гърдите като гореща пара. Цяла редица файтони отвеждаха непрекъснато под сенките на дърветата безбройно множество влюбени.
Жорж и Мадлен се забавляваха, като гледаха прегърналите се двойки, които минаваха с файтоните — жените в светли рокли, а мъжете в тъмно облекло. Сякаш грамадна река от влюбени течеше към Булонската гора под звездното и горещо небе. Освен глухото търкаляне на колелета, никакъв друг шум не се чуваше. И тези влюбени двойки минаваха и минаваха, излегнали се във файтоните, безмълвни, притиснати един до друг, подвластни на взаимното привличане, треперещи в очакване на близкото прегръщане. Горещата нощ сякаш беше пълна с целувки. Чувстването на нежните ласки и на животинската любов правеше по-тежък, по-задушен въздуха. Всички тези двойки бяха опиянени от една и съща мисъл, от един и същи огън. Всички тези, натоварени с любов файтони, изпускаха по пътя, по който минаваха, един чувствен, тънък, смутителен дъх.
И Жорж, и Мадлен се почувстваха в плен на заразата на любовта. Те уловиха нежно ръце, задъхвайки се от задуха на въздуха и от възбудата, която ги обземаше.
Когато стигнаха до завоя, към укрепленията, те се целунаха и тя, засрамена, промълви:
— Ние и сега сме деца, както и когато отивахме за Руан.
Големият поток от файтони при входа на алеите се беше разделил. По пътя за езерата, по който вървяха младите, файтоните донякъде бяха по-отдалечени един от друг. Но гъстият мрак на дърветата, въздухът, който се разхлаждаше от листата и от влагата на капчиците, които капят по дърветата, прохладата на широкото нощно пространство, цяло окичено със звезди, придаваше на целувките на возещите се двойки по-фино очарование.
Жорж, като притисна Мадлен към себе си, прошепна:
— О, моя малка Мад.
— Спомняш ли си гората в селото ти? Колко зловеща беше каза тя.