Ференц Молнар
Момчетата от улица „Пал“
I
В един без четвърт, в момента, когато на масата в кабинета по естествена история след дълги и безуспешни опити, като награда за напрегнатото очакване, в безцветния пламък на бунзеновата лампа най-после лумна прекрасното смарагдово-зелено езиче — химическото съединение, с което господин учителят искаше да докаже, че пламъкът се оцветява в зелено, наистина обагри пламъка в зелено; точно в един без четвърт, в онази тържествена минута, в двора на съседната къща засвири латерна и отведнъж сложи край на цялата сериозност. През този топъл мартенски ден всички прозорци бяха широко отворени и върху крилете на свежия пролетен зефир в кабинета долетя музика. Беше някаква весела унгарска песен, която от латерната звучеше като марш и се разливаше толкова предизвикателно и по виенски, че на целия клас му се искаше да се засмее, дори някои наистина се усмихнаха. В бунзеновата лампа весело трепкаше зеленото езиче, което няколко момчета от първите чинове все пак наблюдаваха. Но останалите гледаха през прозорците, където се виждаха покривите на съседните къщички, а в златния блясък на обедното слънце в далечината се открояваше църковният купол с часовник, чиято голяма стрелка утешително се придвижваше към дванадесет. И както се бяха загледали през прозорците, ведно с музиката в кабинета нахлуха и други, съвсем неподходящи звуци. Каруцарите надуваха свирки, в един двор някъде пееше слугиня, но съвсем различно от това, което свиреше латерната. И класът започна да се раздвижва. Някои затършуваха под чиновете между книгите: по-старателните заизтриваха писците си; Бока затвори малката, обвита с червена кожа мастилница, направена така изкусно, че мастилото се разливаше от нея само когато я мушнеше в джоба си; Челе събра листата, които заместваха учебниците му, понеже той беше конте и под мишниците си не мъкнеше цяла библиотека, както останалите, а носеше само необходимите страници, грижливо разпределени по всичките му външни и вътрешни джобове; на последния чин Чонакош се прозина като някой отегчен хипопотам; Вайс обърна джоба си и изтърси всички трохи, останали от сутрешната кифла, която той изяждаше на малки хапки в клас между десет и един часа; Гереб затропа нетърпеливо с крака под чина, сякаш се готвеше да стане; Барабаш, без да се стеснява, простря под чина върху коленете си мушамата си и започна в нея по големина да нарежда книгите си, после така ги стегна с ремъка, че чинът изскърца, а той поруменя от усърдието — с една дума, всеки се тъкмеше да си върви, само учителят не се съобразяваше, че след пет минути часът ще свърши, и отправил спокойния си поглед над множеството детски глави, запита:
— Какво има?
Настъпи пълна тишина. Гробна тишина. Барабаш се принуди да отпусне ремъка, Гереб сви назад краката си, Вайс прибра обърнатия си джоб, Чонакош сложи ръка на устата си и довърши прозявката в шепата си, Челе престана да подрежда листата, Бока бързо мушна в джоба си червената мастилница, която веднага започна да пропуска яркото синьо мастило.
— Какво има? — повтори учителят, но вече всички седяха неподвижно по местата си. После погледна към прозорците, през които нахлуваше веселата мелодия, която сякаш искаше да докаже на всички, че не е длъжна да се подчинява на училищната дисциплина. Но учителят все пак погледна строго по посока на латерната и рече:
— Ченгеи, затвори прозорците!
Ченгеи, малкият Ченгеи, който беше „първият от първия чин“, стана и със сериозното си строго личице се запъти към прозорците, за да ги затвори.
В същия миг Чонакош се подаде между чиновете и прошепна на едно малко русо момче:
— Внимавай, Немечек!
Немечек бегло изви поглед назад, а после се загледа в пода. До него се търкулна малка книжна топчица. Той я вдигна и разгъна. На едната й страна беше написано:
„Предай я нататък, за Бока!“
Немечек знаеше, че това е само адресът и че самото писмо, истинското съобщение, е на другата страница. Ала той беше момче с достойнство и не искаше да прочете чуждо писмо. Ето защо той го сви на топчица, изчака удобния момент, приведе се към пътеката между двата реда чинове и прошепна:
— Внимавай, Бока!
Сега Бока погледна към пода, по който обикновено се предаваха всички съобщения. И наистина, хартиената топчица се търкулна до него. На другата страна на листа, на онази, която русичкият Немечек от чувство за доблест не беше прочел, пишеше:
„Следобед в три часа общо събрание на площадката. Избиране на председател. Да се разгласи!“
Бока мушна в джоба си малкото листче и пристегна за последен път вече събраните си книги. Беше един часът. Електрическият звънец започна да звъни и този път и учителят разбра, че часът е свършил. Той загаси бунзеновата лампа, каза кой урок да вземат и влезе при разнообразната сбирка в склада по естествена история, откъдето при всяко разтваряне на вратата надничаха с глупавите си стъклени очи препарирани животни, перчеха се на поставки птици, наредени по полиците, и където в ъгъла кротко, но изпълнена с достойнство, стоеше тайната на тайните, ужасът на ужасите — един пожълтял човешки скелет.
Само за минутка класът изхвръкна от кабинета. В просторните коридори с колони се развихри бясно тичане, което се укротяваше в бързане само при вида на извисилата се фигура на някой учител сред шумната детска тълпа. В такива моменти хукналите презглава забавяха ход, за миг настъпваше тишина, но щом учителят изчезнеше зад някой завой, бясната надпревара продължаваше надолу по стълбите.
През изхода просто се изливаше море от деца. Половината тръгваха надясно, другата половина — наляво. Между тях се мяркаха и учители и тогава шапчиците пъргаво се смъкваха от главите. И всички крачеха уморени и гладни по залятата със слънце улица. Леко замаяните им главици малко по малко се избистряха при вида на множеството весели и жизнерадостни явления, които предлагаше улицата. Приличаха на малки, току-що освободени роби, клатушкаха се, крачеха в обилния свеж въздух и слънчева светлина, забързани през шумния, оживен град, който за тях беше само пъстра смесица от коли, улични платна, тротоари, магазини и улици, през които трябваше да стигнат до дома.
Във входа на една съседна къща Челе тайно се пазареше с халваджията, който безсрамно беше повишил цените. Както знаете, по цял свят халвата струва един крайцер. Искам да кажа, че парчето бяла халва с ядки от лешници, което халваджията отсича само с един замах на острата си брадвичка, струва един крайцер. И още, че в името на справедливостта всичко, което се продава във входа на къщата, струва един крайцер. Един крайцер струват три сливи на клечка, три половинки смокини, три фурми, три половинки захаросани орехови ядки. Един крайцер е и голямо парче небет-шекер, един крайцер струват и ситните бонбони. Нещо повече, един крайцер струва и така наречената „ученическа занимавка“, която се продава в малки пликчета и съдържа най-вкусната смесица от лакомства. В нея има лешници, стафиди, фъстъци, счукан карамел, бадеми, улична смет, парчета рошкови и мухи! „Ученическата занимавка“ за един крайцер обединява в себе си различни продукти на индустрията, флората и фауната.
Челе се пазареше, понеже халваджията беше повишил цените. Познавачите на търговските закони знаят добре, че цените се качват тогава, когато търговията е свързана с риск. Така например скъпи са азиатските чайове, които се пренасят с кервани през местности, в които гъмжи от разбойници. Тези рискове трябва да заплащаме ние, консуматорите от Европа. Бедният халваджия прояви несъмнено добър търговски усет, понеже бе научил, че искат да го лишат от правото да продава близо до училището. Нещастникът знаеше, че щом са решили да го махнат, ще го махнат и въпреки всички подсладени лакомства пред него не успяваше да се усмихва така сладко на минаващите учители, че те да не виждат в негово лице враг на младежта.
„Децата дават всичките си пари на този италианец“ — казваха учителите. А италианецът чувствуваше, че търговията му пред гимназията няма да просъществува дълго. Ето защо повиши цените. Щом трябваше да се махне, поне да спечели нещо. Той дори каза на Челе:
— По-рано всичко беше по един крайцер. Отсега нататък всичко е по два крайцера.
И докато С много усилия изговори тези думи на унгарски, той диво размахваше малката брадва във въздуха. Гереб прошепна на Челе:
— Хвърли си шапката в халвата!
Челе се възхити от идеята. Брей, какво зрелище ще бъде! Как ще се разхвърчат на всички страни
