Капитанът се засмя от сърце.
— Това е много хубаво! — каза той. — А ти откъде знаеш?
— Разказа ми го Колнаи. Срещнах го, като идвах насам. Отиваше на площадката, защото съюзът на маджунарите пак има общо събрание.
При тези думи момченцето се намръщи и промълви тихо:
— Не ги обичам. Те написаха името ми с малки букви.
Бока побърза да го успокои:
— Поправили са го. Не само че го поправиха, но в голямата книга написаха името ти само с главни букви.
Немечек поклати отрицателно глава:
— Не е вярно. Казваш ми го само защото съм болен и искаш да ме успокоиш.
— Казвам ти го, защото е истина. Честна дума, истина е!
Малкото русичко момче отново повдигна показалеца си:
— Сега пък и честна дума даваш за лъжата, само за да ме успокоиш.
— Ама…
— Не говори!
Немечек му кресна. Капитанът смъмра генерала! Той му кресна в пълния смисъл на думата, нещо, което на площадката щеше да бъде непростим грях, но тук беше позволено. Бока усмихнат се съгласи.
— Добре — каза той, — щом не ми вярваш, скоро сам ще се убедиш. Те ти направиха специална почетна диплома и скоро ще пристигнат. Ще ти я донесат. Ще дойде целият съюз.
Но малкото русичко момче не повярва и сега:
— Като видя, ще повярвам!
Бока сви рамене. Той си помисли: „По-добре е, че не вярва, поне ще се зарадва повече, като ги види“.
С всичко това той, без да иска, развълнува болния. Немечек беше много огорчен от несправедливата постъпка на съюза.
— Виждаш ли — започна пак той, — те постъпиха много грозно с мен!
Бока вече не смееше да му противоречи, защото се страхуваше, че ще го развълнува още повече. Болният го попита:
— Нали съм прав?
Той се съгласи:
— Прав си.
— Макар че — продължи Немечек и·се облегна на възглавницата си — аз воювах и за тях, както и за останалите, за да запазим площадката и за тях. Зная добре, че не воювах за себе си, защото вече никога няма да видя площадката.
Той замълча. В главата му се блъскаше ужасната мисъл, че никога вече няма да види площадката. Той беше дете. Беше готов да се откаже от всичко на този свят, но не и от площадката, не можеше да се откаже от „скъпата площадка“!
И това, което не се случи през цялото време на боледуването му, се случи сега. Ужасната мисъл насълзи очите му. Той заплака не от мъка, а от безсилен яд срещу онова страшно нещо, което не му позволяваше още веднъж да отиде на улица „Пал“ при крепостите и колибата. Той видя парната резачка, навеса, двете големи черничеви дървета, от които береше листа за Челе, понеже Челе отглеждаше в къщи много копринени буби и му трябваха листа, а Челе беше конте и му беше жал да си разваля хубавите дрехи, освен това Челе го караше да се катери по дърветата и затова че беше редник. Той видя тясното желязно коминче, което пуфкаше весело и бълваше към ясното синьо небе снежнобели облачета пара, които много бързо, само след миг, изчезваха, без да остане и следа от тях. И той сякаш чу познатия писклив глас, който издаваше парната резачка, щом трионът й се допираше до цепеницата, за да я нареже на ситно.
Лицето му поруменя, очите му блеснаха. Той викна:
— Искам да отида на площадката!
И понеже никой не отговори на този вик, той го повтори, но по-настойчиво, по-сърдито:
— Искам да отида на площадката!
Бока го хвана за ръката:
— Ще дойдеш другата седмица, когато оздравееш.
— Не! — упорствуваше той. — Искам да отида сега! Веднага! Облечете ми дрехите и аз ще си сложа на главата шапката на момчетата от улица „Пал“!
Болният порови под възглавницата си и с победоносно изражение на лицето измъкна оттам смачканата червено-зелена шапка, с която не беше се разделял нито за миг. Той я сложи на главата си.
— Облечете ме!
Баща му каза съкрушено:
— Когато оздравееш, Ерньо.
Вече не можеха да го успокоят. Той викаше, колкото му държат болните гърди:
— Няма да оздравея!
И понеже го каза заповеднически, никой не му възрази.
— Няма да оздравея! — извика той. — Вие ме лъжете, зная много добре, че ще умра, и искам да умра там, където ми харесва! Искам да отида на площадката!
Разбира се, не можеше да става дума за подобно нещо. Всички го наобиколиха, успокояваха го, убеждаваха го, обясняваха му:
— Сега не може…
— Времето е лошо…
— Другата седмица…
И те заповтаряха тъжните думи, които вече не смееха да му казват в очите:
— Когато оздравееш…
Ала всичко ги опровергаваше. Когато казваха, че времето е лошо, слънцето, животворното пролетно слънце, от което всичко се съживяваше и което не можеше да съживи единствено само Ерньо Немечек, блесна весело в малкия двор. Момченцето беше обхванато от истинска треска. То ръкомахаше бясно, пламна цялото и разширените му ноздри трепкаха. То продължи да говори.
— Площадката — викна то — е една цяла държава! Вие не знаете това, защото никога не сте воювали за родината!
Вън се почука. Жената излезе.
— Излез — каза тя на мъжа си, — чака те господин Четнеки.
Шивачът излезе в кухнята. Господин Четнеки беше столичен чиновник и шиеше дрехите си при Немечек. Когато видя шивача, той каза нервно:
— Какво става с двуредния ми кафяв костюм?
Отвътре долиташе тъжната реч:
— Тръбата свиреше… площадката беше потънала в прах… Напред! Напред!
— Извинете — каза шивачът, — ако искате, ваша милост, можем да направим проба, но ви моля тук, в кухнята… извинете… защото момченцето ми е много болно… лежи в стаята…
— Напред! Напред! — долиташе от стаята едно прегракнало детско гласче. — След мен! Пълна атака! Виждате ли червеноризците? Отпред върви Фери Ач със сребърно копие… сега ще ме хвърлят във водата!
Господин Четнеки се заслуша:
— Какво е това?
— Вика, горкото.
— Щом е болно, защо вика?
Шивачът сви рамене:
— Вече не е и болно… към края си е… от температурата бълнува, нещастното…
Той донесе от стаята двуредното кафяво сако, което беше тропосано с бели конци. Когато отвори вратата, от стаята се чу:
— Тишина в окопа! Внимание! Сега идват… тук са! Тръбачо, надуй тръбата! — Болното направи фуния с
