— Влез, сине.
Той влезе.
— Как е?
— Никак.
— Зле ли е?
И без да дочака отговор, влезе в стаята след жената.
Сега до леглото, без да проронят дума, стояха трима. Малкият болник сякаш почувствува, че го гледат, че заради него мълчат, и бавно, мъчително отвори очи. Първо той погледна с тъга баща си, после майка си. Когато накрая видя и Бока, той се усмихна и много тихо, едва чуто запита:
— Бока, и ти ли си тук?
Бока пристъпи по-близо до леглото.
— Тук съм.
— И ще останеш ли?
— Да.
— Чак докато умра ли?
Бока не можа да отговори на този въпрос. Той се усмихна на приятеля си и после, сякаш искаше съвет, се обърна и погледна жената. Но тя вече се беше извърнала гърбом и бършеше очи с края на престилката си.
— Говориш глупости, сине — каза шивачът и закашля неловко. — Кхм! Кхм! Говориш глупости.
Този път Ерньо Немечек не обърна внимание на това, което каза баща му. Той погледна Бока и кимна с глава към баща си.
— Те не знаят — обясни той.
Бока трябваше да каже нещо:
— Как да не знаят. По-добре знаят от тебе.
Болният се размърда и с много усилия се привдигна от възглавницата и седна в кревата. Не позволи да му помогнат. Той вдигна показалец нагоре и рече много сериозно:
— Не им вярвай, каквото говорят, защото го казват нарочно. Зная, че ще умра.
— Не е вярно.
— Ти казваш, че не е вярно ли?
— Да.
Немечек го погледна строго:
— Значи лъжа?
Започнаха да го успокояват и да го уверяват, че никой не е казал подобно нещо. Но той си остана сериозен и обиден от това, че не му вярват. После си придаде важен вид и заяви:
— Давам ви честна дума, че ще умра!
Портиерката си подаде главата през вратата:
— Булка… докторът.
Докторът влезе и всички го поздравиха почтително. Докторът беше много сериозен. Не каза нито дума. Той кимна много загрижено с глава и отиде право до кревата. Хвана ръката на момчето, после погали челото му. Сетне се приведе над гърдите му и ги прислуша. Жената не се стърпя и попита:
— Извинете… господин докторе… по-зле ли е?
Докторът едва сега се обади:
— Не.
Ала той каза тези думи много особено. Дори не погледна жената. После взе шапката си и тръгна. Шивачът услужливо пристъпи да му отвори вратата:
— Ще ви изпратя, господин докторе.
Когато влязоха в кухнята, докторът кимна с глава на шивача да затвори вратата на стаята. Бедният шивач разбра, че докторът иска да остане с него насаме. Той затвори вратата. Лицето на доктора сякаш придоби изведнъж по-дружелюбен израз.
— Господин Немечек — започна той, — вие сте мъж и затова ще говоря откровено с вас.
Шивачът оброни глава.
— Вашето момче няма да доживее до сутринта. Може би дори до вечерта.
Шивачът не мръдна. Едва след николко секунди започна мълком да поклаща глава.
— Казвам ви го — продължи докторът, — защото сте беден човек и няма да ви е леко, ако ударът ви стигне неподготвен. Няма… да е лошо, ако… ако се погрижите… ако се погрижите… за това… което е необходимо в такива случаи… — Той продължи да гледа известно време шивача, после внезапно сложи ръка на рамото му. — Дръжте се! След един час ще се върна.
Шивачът не чу последните думи. Той гледаше втренчено чисто измитите плочи на пода в кухнята. Дори не забеляза, че докторът си излезе. В ума му се въртеше мисълта, че трябва да се погрижи. Че трябва да се погрижи за нещо, за което човек се грижи в такива случаи. Какво искаше да каже с това докторът? Да не би да е намекнал за ковчег?
Шивачът се дотътра до стаята и седна на стола. Нищо не можеха да изкопчат от него, жена му напразно го разпитваше:
— Какво каза докторът?
Той само клатеше глава.
Някаква особена оживеност озари лицето на болното момченце. То се обърна към Бока:
— Янош! Ела тук!
Бока отиде.
— Седни на леглото ми. Смееш ли?
— Защо да не смея? Защо пък да не смея?
— Защото мога да умра, докато ти седиш на леглото ми. Не бива да се страхуваш, защото ще ви кажа, щом почувствувам, че ще умра.
Бока седна до него.
— Е, казвай!
— Слушай — започна момченцето, прегърна го през врата и приведен до ухото му, сякаш му съобщаваше някаква тайна, попита:
— Какво стана с червеноризците?
— Победихме ги.
— А после?
— После си отидоха в Ботаническата градина, там имали събрание. Чак до късна вечер са чакали Фери Ач, но той не отишъл. Накрая им омръзнало и всички си отишли.
— А Фери Ач защо не е отишъл?
— Защото го е било срам. Освен това е знаел, че ще го махнат като главатар, понеже е загубил битката. Днес на обед пак имали събрание. На него вече присъствувал и Фери Ач. Снощи късно го видях пред вашата къща.
— Тука ли?
— Да. Попита портиера дали си по-добре. — На Немечек му стана много приятно. Не повярва на ушите си:
— Лично той ли?
— Лично той.
Немечек се зарадва. Бока продължи:
— Казах вече, имали събрание на острова и вдигнали много врява. Скарали се здравата, защото всички искали да свалят Фери Ач. Само двама били на негова страна: Вендауер и Себенич. Братята Пастор били против него, защото по-големият Пастор искал да стане главатар. Накрая все пак свалили Фери Ач и избрали за главатар по-големия Пастор. Но знаеш ли какво станало?
— Какво?
— Станало така, че когато най-после се успокоили и избрали новия главатар, при тях отишъл пазачът на Ботаническата градина и им казал, че директорът няма да търпи повече този шум, и ги изпъдил от градината. После пазачът заключил острова. На моста сложили врата.
