Русичкото момченце разказа всичко това с такъв жар, че се умори. То се закашля.
— Не говори повече — каза Бока, — друг път ще ни разкажеш. Сега ще те отнесем в къщи.
С помощта на Яно пуснаха един по един пленниците от колибата. Отнеха оръжието на тези, които бяха още въоръжени. И противниците омърлушено се заизнизваха през вратата на улица „Мария“. Тясното черно коминче пуфкаше и бълваше пара, този път като че ли на присмех. А парната резачка пищеше пронизително, сякаш и тя беше приятел на победоносната армия на момчетата от улица „Пал“.
Последен остана Фери Ач. Той продължаваше да стои до една купчина дърва, забил поглед в земята. Към него пристъпиха Колнаи и Челе, за да го разоръжат.
Бока ги спря:
— Оставете главатаря!
С тези думи той се изправи до Фери Ач.
— Господин генерал — каза той, — вие се бихте храбро!
Червеноризецът го погледна отчаян, сякаш му казваше с очи:
„За какво ми е сега твоята похвала?“
Бока се обърна и изкомандува:
— За почест!
При тази команда сред армията на момчетата от улица „Пал“ секнаха всякакви разговори. Всички вдигнаха ръка за поздрав. Пред тях, изпънат мирно, стоеше Бока, опрял ръка до шапката си. Трепна и простото реднишко сърце на болния Немечек. С голяма мъка той успя да се изправи, едва се задържа на крака, доколкото можеше, се изпъна мирно и отдаде чест. Той, бедничкият, отдаде чест на виновника за неговата тежка болест.
След като отговори на поздрава, Фери Ач си отиде, като отнесе и оръжието си. Беше единственият, който си отиде въоръжен. Останалото оръжие — прочутите копия с посребрени върхове и множеството индиански томахавки, увити в станиол, се търкаляха на купчина пред вратата на колибата. Върху третата крепост се развяваше възвърнатото знаме. В разгара на битката Гереб беше успял да го отнеме от Себенич.
— Гереб тук ли е? — попита Немечек с широко отворени от учудване очи.
— Да — приближи Гереб.
Малкото русичко момче погледна въпросително Бока. А той му отговори.
— Тук е, защото изкупи вината си. Сега му връщам отнетия чин поручик.
Гереб се изчерви.
Благодаря — каза той. После добави тихо: Но…
— Какво искаш да кажеш с това „но“?
Гереб отвърна смутено:
— Зная, че нямам право, защото това зависи от генерала, но… мисля… струва ми се, че Немечек все още е обикновен редник.
Настъпи дълбока тишина. Гереб беше прав. Сред големите вълнения всички забравиха, че този, на когото вече за трети път трябваше да благодарят за всичко, все още е редник.
— Прав си, Гереб — потвърди Бока. — Веднага ще се разпоредя. С настоящото удостоявам с чин…
Но Немечек го прекъсна:
— Не искам да ме удостояваш… не съм го направил затова… не съм дошъл за…
Бока се престори на строг. Той му се скара:
— Не е важно за какво си дошъл, а това, което си направил, след като си дошъл. Удостоявам Ерньо Немечек с чин капитан!
— Ура!
Ревнаха всички заедно. И всеки отдаде чест на новия капитан, дори подпоручиците и поручиците, а генералът, който стоеше най-отпред, отдаде чест съвсем по войнишки, сякаш той беше редник, а малкото русичко момче генерал.
Никой не забеляза, че зад гърба им през площадката прекоси бързо една бедно облечена женица, която се изпречи внезапно пред тях:
— Божичко! — изохка тя. — Тук ли си? Знаех си къде ще те намеря!
Беше майката на Немечек. Тя плачеше, горката, защото беше търсила навсякъде болния си син и тук се беше отбила само за да разпита момчетата за него. Всички я наобиколиха и започнаха да я успокояват. А бедната женица взе на ръце детето, уви го в шала си и го понесе към къщи.
— Да я изпратим! — викна Вайс.
Предложението се хареса на всички.
— Да я изпратим! — отговориха всички и започнаха да се приготвят. Пленените оръжия натикаха бързо в колибата и цялата армия се понесе след бедната женица, която притискаше сина си, за да го стопли със собственото си тяло, и крачеше бързо към къщи.
Строени по двама, момчетата от улица „Пал“ вървяха след нея. Вечерният здрач ги обгърна. По улиците палеха фенерите, а от магазините струеше обилна светлина по тротоарите.
Хората по улицата, които забързани отиваха нанякъде, спираха за миг при гледката на странното шествие. Отпред с разплакани очи бързаше слабичка руса женица, притиснала към себе си малко дете, което подаваше само носа си от големия шал, а след нея, по войнишки строени, по двама крачеха момчета с еднакви червено-зелени шапки на главите си.
Някои им се присмяха. Едно-две гаменчета им се присмяха дори гласно. Но момчетата не им обърнаха внимание. Самият Чонакош, който друг път за подобен смях отмъщаваше незабавно и по възможност най- строго, сега спокойно крачеше с другите, без да се засяга от закачките на разни чираци. Момчетата извършваха сериозно един свещен дълг и не можеше да ги смути и най-веселият или заядлив хлапак.
А майката на Немечек имаше достатъчно грижи, за да обърне внимание на армията, която крачеше след нея. Но пред входа на къщичката на улица „Ракош“ тя беше принудена да спре за миг, защото синчето й се откопчи от нея и нямаше земна сила, която би могла да го вкара във входа. Немечек се освободи от прегръдките на майка си и застана пред момчетата.
— Довиждане! — каза той.
Момчетата поред се ръкуваха·с него. Дланта му пареше. После той изчезна с майка си в тъмния вход. В двора се затръшна врата, едно малко прозорче се обля в светлина. И настъпи тишина.
Когато момчетата се съвзеха, разбраха, че никой не е мръднал от мястото си. Те безмълвно наблюдаваха двора, светлото прозорче, зад което малкият герой беше положен отново в леглото си. Най- после някой въздъхна много тъжно. Челе запита:
— Какво ще правим сега?
Тогава двама-трима тръгнаха по тъмната уличка към булеварда „Юлои“. Всички бяха уморени, битката ги беше изтощила. По улицата духаше силен и студен пролетен вятър, който донасяше ледения дъх на стопените снегове от планините.
После надолу към Ференцварош закрачи друга група. Пред входната врата останаха само Бока и Чонакош. Чонакош се притесняваше, чакаше Бока да си тръгне. Но понеже той не мръдна, тихо попита:
— Тръгваш ли?
Бока промълви тихо:
— Не.
— Оставаш ли?
— Да.
— Тогава… довиждане!
Чонакош си тръгна с бавни, провлечени стъпки. Бока погледна след него и видя, че и той се обръща понякога. После изчезна зад ъгъла. И малката улица „Ракош“, която кротко се гушеше до шумния, изпълнен с конски тропот булевард „Юлои“, затихна в тъмнината. Само вятърът свиреше по нея и караше да звънтят стъклата на газените улични фенери. При всеки по-силен напор на вятъра стъклата подрънкваха едно след друго и полюшнатите и игриви пламъчета на газените фенери сякаш си даваха някакви тайни сигнали. В този момент в безлюдната улица стоеше само генерал Янош Бока. А когато той огледа улицата и видя, че е останал самичък, сърцето му така се сви, че Янош Бока, генералът, се облегна върху дървената рамка на входната врата и заплака горчиво.
