— Огън!
В следващия миг хукналият насреща Фери Ач беше улучен едновременно от десетина бомби, които се изсипаха по червената му риза, по червената му шапка, по червеното му лице.
— Вие сте дяволи! — ревна той. — Сега пък издън земя стреляте!
По цялата бойна линия се развихри артилерийски огън. Крепостите обстрелваха отгоре, окопът отдолу. Сред взривовете на пясъка, в адския шум се примесиха бодри гласове. От окопа закрещяха и тези, които досега бяха принудени да мълчат. Бока сметна, че е настъпил решителният момент за последната атака. Той застана в края на редицата, от която само на две крачки Колнаи се биеше с един червеноризец. Изправи се над окопа, грабна и издигна червено-зеленото знаме и издаде последната заповед:
— Обща атака! Напред!
И наистина изпод земята изникна една нова армия. Тя нападна устремно и внимаваше да не се впусне в личен двубой. Момчетата крачеха в затворената верига към червеноризците и ги изтласкваха назад от окопа.
Барабаш се провикна от крепостта:
— Пясъкът свърши!
— Слизайте! Атака — отговори му тичешком Бока и тогава по стените на крепостите се появиха ръце и крака, артилеристите заслизаха. Те образуваха втората верига, която се движеше в крак след първата.
Сега борбата беше отчаяна. Червеноризците, предчувствувайки своята гибел, вече не спазваха правилата. Те се придържаха към правилата само докато мислеха, че могат да победят в законна борба. Сега те пренебрегнаха всички правила.
Това беше опасно. Те имаха надмощие, макар че бяха два пъти по-малко, отколкото момчетата от улица „Пал“.
— При колибата! — кресна Фери Ач. — Да освободим нашите!
И лавината сякаш се обърна и затъркаля към колибата. Момчетата от улица „Пал“ не бяха подготвени за подобен обрат. Войската на червеноризците им се изплъзваше. Нещо подобно изпитва човек, когато зачуква гвоздей и изведнъж вижда, че той се е изкривил под ударите му. Така се изкриви наляво вражеската верига. Пред нея бясно тичаше Фери Ач, който обнадеждаващо викна:
— След мен!
Но в същия миг сякаш нещо се търкулна пред краката му и той внезапно спря. От колибата пред него изскочи една детска фигура. Главатарят на червеноризците се стъписа, а след него, блъскайки се един в друг, спряха и воюващите армии.
Пред Фери Ач стоеше едно малко момченце, с цяла глава по-ниско от него. Едно слабичко, русичко дете издигна високо и заканително двете си ръце. То викна с детско гласче:
— Стой!
Армията на момчетата от улица „Пал“, която се беше смутила от неочаквания обрат, изведнъж закрещя:
— Немечек!
И малкото, русичко, нежно дете с върховно усилие, с което болното му слабичко телце надви температурата, изгарящата висока температура и болезнения шемет, неочаквано грабна силния Фери Ач и по всички правила и закони го тръшна на земята.
След него и то се свлече в безсъзнание.
Сред червеноризците настъпи пълно безредие. Сякаш бяха ги ударили по главите. Главатарят им падна и с това реши и тяхната съдба. Момчетата от улица „Пал“ използуваха мигновеното стъписване. Те се хванаха за ръце, образуваха широка верига и затласкаха навън смаяната вражеска армия.
Фери Ач се изправи със зачервено от яд лице и с блеснали очи се огледа. Той отърси праха от дрехите си и видя, че е останал сам. Армията му, смесена с момчетата от улица „Пал“, се блъскаше вече някъде около вратата, а той стоеше сам и победен.
До него на земята лежеше Немечек.
Когато през вратата изблъскаха и последния червеноризец и залостиха резето след него, по лицата на момчетата засия победоносно опиянение. Разнесе се мощно „ура“ и викове на победа. Бока заедно със словака пристигна тичешком откъм парната резачка. Носеше вода.
Всички се събраха около просналия се на земята мъничък Немечек и тревожна тишина замени радостните, победоносни викове, които се разнасяха преди малко. Фери Ач стоеше настрана и гледаше навъсено победителите. В колибата пленниците продължаваха да буйствуват.
Но кой им обръщаше внимание.
Яно повдигна внимателно от земята Немечек и го положи върху насипа пред окопа. После двамата с Бока започнаха да разтриват с вода челото, очите и лицето му. След няколко минути Немечек отвори очи и с уморена усмивка изгледа околните. Всички мълчаха.
— Какво стана? — запита той тихо.
Но всички бяха толкова смутени, че не се и сетиха да отговорят на въпроса му. Гледаха го и му се удивляваха.
— Какво стана? — повтори той и седна на купчината пръст.
Бока пристъпи към него:
— По-добре ли си?
— По-добре.
— Нищо ли не те боли?
— Не. — Той се усмихна. После запита: — Победихме ли?
На този въпрос никой не можеше да мълчи и всички отговориха. От устата на всички се разнесе стреснато:
— Победихме!
Дори не поглеждаха към Фери Ач, който продължаваше да стои до една купчина дърва и наблюдаваше съсредоточено и сърдито фамилиарната сцена на момчетата от улица „Пал“.
Бока се обади:
— Накрая едва не загазихме, но благодарение на тебе победихме. Ако ти не беше се появил неочаквано сред нас и не беше изненадал Фери Ач, щяха да освободят пленниците от колибата и кой знае какво щеше да се случи.
Русичкото момче сякаш се разсърди при тия думи.
— Не е вярно — рече то, — говориш така, за да се зарадвам, понеже съм болен.
И Немечек поглади челцето си. Сега, когато кръвта се върна в лицето му, бузите му пак се зачервиха: виждаше се, че температурата го изгаря и измъчва.
— Ей сега — започна Бока — ще те занесем в къщи. Голяма глупост беше, че дойде. Не мога да разбера как са те пуснали родителите ти.
— Не са ме пуснали.
— Как така?
— Татко отиде някъде да пробва дрехи. А мама прескочи до съседите да стопли чорбицата ми. Тя не заключи вратата и каза, ако ми потрябва нещо, да й викна. Така останах сам. Седнах в леглото и се ослушах. Не чувах нищо, но ми се струваше, че чувам. Нещо бучеше в ушите ми, препускаха коне, свиреше тръба, разнасяха се викове. Чух гласа на Челе, който сякаш викаше: „Немечек, ела, защото сме в беда!“ — после чух как ти извика: „Недей да идваш, Немечек, не те искам, защото си болен. Добре ти беше с нас, когато играехме на топчета и се веселяхме, да не си луд да дойдеш сега, когато воюваме и когато ще загубим битката!“ Така каза ти, Бока. Чух, че каза това. После бързо скочих от кревата. Скочих и паднах, защото толкова време лежа и съм отслабнал. Но успях да се изправя, извадих от гардероба дрехите си… обувките и набързо се облякох. Бях вече облечен, когато се върна майка ми. Щом чух стъпките й, мушнах се обратно в леглото, както си бях с дрехите, завих се с юргана чак до брадата, за да не забележи, че съм облечен. Тогава майка ми рече: „Дойдох само да видя дали нямаш нужда от нещо“, а аз й отговорих: „Нямам“, и тя отново излезе, и аз побягнах от дома. Но аз не съм никакъв герой, защото не знаех, че е толкова важно да дойда, дойдох само така, за да повоювам заедно с другите, но щом видях Фери Ач, се сетих, че той е виновен, загдето не воювам с вас, нали той нареди да ме окъпят в студената вода, тогава много отчаяно си помислих: „Хайде, Ерньо, сега или никога“ — затворих очи и… и… го нападнах…
