със знамето, а те бяха Вайс и Чонакош. Челе носеше бяло знаме, а червено-зеленото знаменце, увито във вестник, носеше Вайс.
Пред дървения мост стражите препречиха пътя им:
— Стой, кои сте вие?!
Челе измъкна от дрехата си бялото знаме и го вдигна високо. Но не продума нито дума. Стражите не знаеха какво се прави в такива случаи и затова викнаха към острова:
— Ало, хей! Тук има чужди хора!
На моста дойде Фери Ач. Той знаеше какво означава бялото знаме. Пусна пратениците на острова.
— Пратеници ли сте?
— Да.
— Какво искате?
Челе пристъпи:
— Връщаме знамето, което ни отнехте. Ние не го искаме така. Донесете го утре на битката и ако успеем с бой да си го вземем, ще го приберем. Ако не успеем, ще остане при вас. Така заръча нашият генерал!
Той кимна на Вайс, който тържествено разгъна вестника и извади знаменцето, като го целуна, преди да го предаде.
— Пазителю на оръжейната, Себенич! — викна Ач.
— Няма го! — отвърна някой от гъсталака.
Челе се обади:
— Преди малко идва като пратеник при нас.
— Вярно — кимна Фери Ач, — забравих. Нека дойде заместникът му.
Клоните на един храст се разтвориха и пред главатаря застана малкият, подвижен Вендауер.
— Вземи знамето от пратениците и го прибери в оръжейния склад — нареди главатарят.
После се обърна към пратениците:
— В сражението знамето ще бъде при пазителя на оръжейната, Себенич. Това е моят отговор.
Челе искаше отново да вдигне бялото знаме в знак, че си отиват, но се обади отново главатарят на червеноризците:
— Знамето — каза той — предполагам, че ви го е върнал Гереб.
Настъпи тишина. Никой не отговори.
Ач запита отново:
— Гереб ли го върна?
Челе се изпъна мирно.
— Не съм упълномощен по този въпрос! — отговори той и по войнишки изкомандува хората си: — Мирноо! Ходом марш!
И те напуснаха главатаря. Ненапразно казваха, че Челе е изискан, той беше не само елегантен, но трябва да признаем, че приключи въпроса по войнишки. Не беше склонен да издаде на неприятеля никого, дори предателя.
В този момент Фери Ач остана малко попарен. Вендауер стоеше в недоумение със знамето. После главатарят му кресна сърдито:
— Какво си зяпнал! Занеси знамето на мястото!
Вендауер се затътра, като си мислеше: „Все пак бива си ги тези момчета от улица «Пал»! Този е вторият, който попарва с вряла вода ужасния Фери Ач!“
Така знамето се върна при тях. Ето защо на третата крепост нямаше знаме.
Съгледвачите вече се бяха покатерили на оградата. Единият яхаше оградата откъм улица „Пал“, а другият откъм улица „Мария“. От групата, която припряно сновеше между купчините дърва, се зададе Гереб. Застана пред Бока и удари токове:
— Господин генерал, разрешете да доложа, имам една молба.
— Каква?
— Вие, господин генерал, ми заповядахте днес да бъда артилерист на трета крепост, защото тя е ъглова и там е най-опасно. И защото на нея липсва знамето, което вече веднъж върнах.
— Добре. Какво искаш?
— Искам да помоля да ме преместите на още по-опасно място. Вече се смених с Барабаш, който трябваше да бъде в окопа. Той умее добре да се цели и ще бъде полезен на крепостта. А аз искам да се бия открито от окопа, в първата редица. Моля да ми разрешите.
Бока го изгледа от глава до пети:
— Все пак ти си славно момче, Гереб.
— Ще ми разрешите ли?
— Да.
Гереб отдаде чест, но остана пред генерала.
— Какво искаш още? — запита го той.
— Искам само да ти кажа — отговори смутено артилеристът, — че се зарадвах, дето ми каза, че съм славно момче, но много ме заболя, че каза: „Все пак ти си славно момче, Гереб!“
Бока се усмихна:
— Какво да правя. Ти си виновен. Но сега не се разкисвай. Кръгом, ходом марш! Върви на мястото си.
И Гереб замарширува. Той се спусна доволен в окопа и незабавно се зае да произвежда бомби от влажния пясък. От окопа пък изпълзя една омазана фигура. Беше Барабаш. Той викна на Бока:
— Разреши ли му?
— Да! — викна в отговор генералът.
С други думи, още не вярваха много на Гереб. Така е с всеки, който е бил предател. Проверяват го дори когато казва истината. Потвърждението на генерала разсея недоверието. Барабаш се покатери на ъгловата крепост, отдолу се виждаше как, изпънат мирно, се представя на командира на крепостта. Но в следващия миг и двамата скриха рошавите си глави зад крепостната стена. И те се хванаха на работа. Нареждаха бомбите на купчини.
Така минаха няколко минути. За момчетата тези няколко минути означаваха часове и нетърпението им нарасна така, че се чуваха следните подвиквания:
— Да не са се отказали?
— Уплашили са се!
— Измислили са някаква хитрост!
— Няма да дойдат!
Няколко минути след два часа адютантът обиколи в галоп всички позиции и разнесе заповедта да се прекрати всякакво шумолене, всеки да се изпъне мирно, защото генералът ще направи последна проверка. И когато адютантът предаде заповедта на последната позиция, на първата се появи Бока, мълчалив и сериозен. Той обходи първо войската откъм улица „Мария“. Там всичко беше наред. Двете отделения стояха неподвижно отляво и отдясно на входната врата. Командирите пристъпиха напред.
— Добре — каза Бока. — Знаете ли задълженията си?
— Знаем. Ще се престорим, че, бягаме.
— А после… в гръб!
— Тъй вярно, господин генерал!
Бока провери колибата. Отвори вратата и премести отвън големия ръждив ключ. Той дори го завъртя, за да се убеди, че заключва. После провери първите три крепости. На всяка от тях имаше по двама. Бомбите бяха готови, наредени на купчини. В третата крепост имаше три пъти повече бомби, отколкото в останалите. Тя беше главната крепост. Когато се появи генералът, върху нея се изпънаха мирно трима артилеристи. На четвърта, пета и шеста крепост имаше запасни бомби.
— Не ги пипайте — нареди Бока, — защото запасните пясъчни бомби ще послужат да обстрелваме врага, когато заповядам артилеристите от другите крепости да се преместят на тази.
— Слушам, господин генерал!
В пета крепост цареше такова голямо напрежение, че когато пристигна генералът, артилеристът викна от престараване:
