криеше и това, че ако Гереб наистина е предател, ще си изпати здравата…
— Отговори — подкани го човекът, облечен в черно. — Сега говорете! Отговори! Предател ли е?
И малкото русичко момче отговори смело, с пламнало лице от температурата, с блеснали очи, тихичко, сякаш то беше виновникът, който трябва да признае вината си:
— Не. Не е предател.
Бащата се обърна гордо към останалите:
— Значи ме излъгахте?
Членовете на съюза на маджунарите стояха в недоумение. Не се чуваше звук.
— Ехе! — каза иронично човекът с черната брада. — Значи ме излъгахте! Знаех си, че моят син е честно момче!
Немечек едва се държеше на краката. Той запита скромно:
— Мога ли да си вървя?
Брадатият му се засмя:
— Върви си, малък всезнайко!
И Немечек се затътра към улицата с Бока. Сега вече всичко се сля пред очите му. Пред погледа му танцуваха размазано човекът в черно, улицата, купчините дърва, в ушите му бучаха странни думи. „Момчета на крепостите!“ — пищеше някакъв глас. А друг глас каза: „Предател ли е моят син?“ — и човекът в черно се смееше презрително и от смях устата му порасна и стана голяма колкото входната врата на училището… и през тази врата излезе учителят господин Рац…
Немечек свали шапката си.
— Кого поздравяваш? — запита го Бока. — По цялата улица няма жива душа.
— Поздравих господин учителя Рац — отговори тихо малкото русичко момче.
Бока заплака. Задърпа припряно по стъмнилата се вече улица своя малък приятел.
А на площадката Колнаи се изправи пред човека в черно и каза:
— Извинете, този Немечек е безподобен лъжец. Ние го обявихме за предател и го изключихме от съюза.
Щастливият баща не разбра и се съгласи с него:
— Личи си. Подла мутра. Гризе го съвестта.
И си отиде щастлив, за да прости на сина си. На ъгъла на булевард „Юлои“ човекът в черно видя как Бока се препъваше с Немечек през улицата точно пред клиниката, за да минат на другата страна. Сега и Немечек беше заплакал, много тъжно, много горчиво, с дълбока болка в своето обикновено войнишко сърце, и обхванат от този трескав плач, повтаряше непрекъснато:
— Написаха името ми с малки букви… написаха с малки букви моето бедно, честно име…
VII
На другия ден сутринта в часа по латински целият клас беше толкова възбуден, че и учителят, господин Рац, го забеляза.
Момчетата се въртяха неспокойни по чиновете, не внимаваха, освен тези, дето ги изпитваха, и не само момчетата от улица „Пал“ бяха неспокойни, а и останалите — може да се каже дори, че цялото училище беше в подобно състояние. Вестта за подготовката на великата битка бързо се разнесе в голямото здание и дори момчетата от горните класове, от седмите и осмите, живо се интересуваха от този въпрос. Червеноризците ходеха в реалната гимназия на Йожефварош, поради което цялото училище желаеше да победят момчетата от улица „Пал“. Нещо повече, някои направо свързваха победата с честта на гимназията.
— Какво ви е днес? — попита нетърпеливо учителят, господин Рац. — Въртите се, не внимавате, умът ви е на друго място!
Но той не настоя да разбере какво им е на момчетата. Примири се с факта, че този ден класът е неспокоен. С недоволен тон той заяви:
— Разбирам, пролет е, игра на топчета, футбол… не ви се ходи на училище! Ще ви дам да се разберете!
Но той само се закани. Учителят Рац изглеждаше строг но беше добродушен.
— Седни! — каза той на изпитания и запрелиства бележника си.
В такива случаи в класа винаги настъпваше тишина. Всички притаяваха дъх — дори тези, които бяха добре подготвени — и гледаха втренчено пръстите на учителя, които бавно прелистваха страниците на малкото бележниче. Момчетата знаеха дори чие име на коя страница се намира. Когато учителят стигаше до последните страници, въздъхваха онези, чиито имена започваха с буквите „А“ и „Б“. А когато внезапно се връщаше към началото на бележника, се развеселяваха онези, чиито имена започваха с последните букви от азбуката.
Учителят Рац прегледа имената и после каза тихичко:
— Немечек.
— Отсъствува! — изгърмя класът. И един добре познат глас от улица „Пал“ добави:
— Болен е.
— Какво му е?
— Настинал е.
Учителят Рац изгледа целия клас и рече само толкова:
— Защото не се пазите.
Момчетата от улица „Пал“ се спогледаха. Те знаеха добре как и защо не се беше пазил Немечек. Всички седяха пръснати из класа, кой на първия, кой на третия чин, а Чонакош, няма защо да крием, седеше на последния, но всички се спогледаха. По лицата на всички можеше да се прочете, че Немечек се е простудил заради нещо велико и красиво. С една дума, бедният Немечек беше се простудил заради отечеството. Беше се окъпал три пъти — веднъж случайно, веднъж от чувство за дълг и веднъж по принуда. И никой от тях за нищо на света нямаше да издаде тази велика тайна, макар че я знаеха вече всички, дори членовете на съюза на маджунарите, Нещо повече, в редовете на съюза се поде инициатива името на Немечек да бъде изтрито от черната книга, но още не бяха се уточнили дали преди това да поправят началните букви на името му от малки на главни и да го изтрият или да свършат тази работа, без да се формализират. И понеже Колнаи, който продължаваше да бъде председател, каза, че трябва да се изтрие името без церемонии, Барабаш, разбира се, събра привърженици, които твърдяха, че първо трябва да се възстанови честта на името му.
Но сега това не беше важно. Вниманието на всички беше ангажирано с войната, която трябваше да се води следобед. След часа по латински при Бока масово надойдоха от другите класове и предлагаха да помагат. На всички Бока отговаряше:
— Много съжалявам, но не можем да приемем. Ние сами ще защитим нашето владение. Ако червеноризците се окажат по-силни от нас, ние ще ги победим с ловкост. Каквото и да стане, но ние ще се бием сами.
Интересът беше толкова голям, че освен доброволците, които се явиха от другите класове, в един часа, когато всички хукнаха към къщи да обядват, халваджията, който все още продаваше във входа на съседната къща, също предложи услугите си на Бока.
— Млади господине — заяви той, — ако дойда, сам ще изхвърля всички.
Бока се усмихна:
— Оставете ги на нас, старче!
И той също забърза към къщи. При входа на училището съучениците наобиколиха момчетата от улица „Пал“, като им даваха полезни съвети. Намериха се дори такива, които учеха някои от момчетата от улица „Пал“ как се туря крак. Други се предлагаха за разузнавачи. А трети се молеха да им позволят да присъствуват и гледат битката. Но и това не разрешиха никому. Строгата заповед на Бока гласеше, че след започването на битката вратичката трябва да се затвори от стражите и да се отвори едва когато изхвърлят неприятеля от площадката.
Всичко това трая само няколко минути. Момчетата се пръснаха, защото точно в два часа трябваше да бъдат вече на площадката. Затова в един и четвърт около гимназията опустя, халваджията също прибра
