багажа си и само разсилният на гимназията пушеше кротко пред входа, като няколко пъти подхвърли иронично на халваджията:
— И твоето царство свърши, няма дълго да останеш тук! Ще те изгоним заедно с боклуците ти!
Халваджията изобщо не отговори, а само сви рамене. Той беше важен господин с червен фес на главата и не искаше да спори с обикновения училищен слуга. Особено в моменти, когато разбираше, че той говори истината.
Точно в два часа, когато Бока се появи на вратичката на площадката с червено-зеления цвят на момчетата от улица „Пал“ на шапката си, цялата армия, строена в боен ред, го чакаше насред мястото. Присъствуваше цялата дружина с изключение на един: Немечек, който лежеше болен в къщи. Така се случи, че армията на момчетата от улица „Пал“ тъкмо в деня на битката остана без редник. Присъствуващите бяха все подпоручици, поручици и капитани. Самата армия, обикновеният редник, лежеше болен в мъничко легло у дома си в къщица с градинка на улица „Ракош“.
Бока веднага се залови за работа. Той изкомандува:
— Мирно!
Всички се изпънаха мирно. Бока заяви високо:
— Съобщавам ви, че се отказвам от председателския си пост, защото той е полезен само в мирно време. Сега сме във военно положение и аз ще използувам генералски чин.
Всички се трогнаха. И наистина, моментът беше велик, почти исторически, защото в деня на битката, по време на най-голямата опасност, Бока си присвои званието генерал. Той добави:
— Сега за последен път ще ви обясня бойния план, за да не станат никакви грешки.
И той разясни още веднъж това, което момчетата вече знаеха наизуст, но въпреки това го слушаха внимателно.
Когато свърши, генералът изкомандува:
— Всички по местата си!
Строят се пръсна, само Челе, елегантният Челе, остана при Бока, за да изпълнява службата на адютант вместо болния Немечек. На едното му рамо висеше жълта месингова тръба, купена с общи пари за един форинт и четиридесет крайцера — сума, която включваше в себе си двадесет и шестте крайцера, общият капитал на съюза на маджунарите, който пълководецът блокира за военни цели.
Малка, красива пощенска тръба, която, щом надуеха, звучеше като истинска войнишка тръба. С тръбата свиреха само три сигнала. Единият означаваше, че неприятелят идва, вторият зовеше в атака, а при третия всички незабавно трябваше да се явят при генерала. Момчетата още предния ден бяха научили всички сигнали.
Съгледвачът, който, верен на задължението си, се беше изкачил на оградата и провесил десния си крак на улица „Пал“, неочаквано извика:
— Господин генерал!
— Какво?
— Разрешете да доложа, една слугиня носи някакво писмо и иска да влезе на площадката.
— Кого търси?
— Каза, че търси вас, господин генерал.
Бока пристъпи към оградата.
— Разгледай я добре дали не е някой червеноризец, преоблечен в женски дрехи, дошъл да шпионира.
Съгледвачът се наведе към улицата така, че едва не падна.
После доложи:
— Господин генерал, огледах я добре. Наистина е дама.
— Щом е истинска дама, нека влезе!
Той отиде да отвори вратата. Истинската дама влезе и огледа площадката. Наистина беше истинска дама, без забрадка, по чехли, изтичала дотук така, както беше мила пода на кухнята.
— Донесох писмо от господин Гереб — рече тя. Младият господар каза, че е много бързо и да почакам за отговор…
Бока отвори плика, който беше адресиран до „Многоуважаемият господин председател Бока“, и всъщност не беше плик, а цяла папка. В плика имаше какво ли не: листове от тетрадка, хартия за писма, парче луксозна хартия за писма от сестра му и всички бяха изписани от двете страни. Бока зачете.
Писмото гласеше:
„Драги Бока!
Зная, че дори с писмо не искаш да разговаряш с мене, но все пак ще направя опит, преди окончателно да скъсам с вас. Сега вече осъзнах не само това, че сбърках, а признавам, че вие не заслужавахте такова отношение от моя страна, защото сте се държали прекрасно пред баща ми, особено Немечек, който е отрекъл, че съм ви предал. Баща ми беше толкова горд, че не съм предател, и за награда ми купи «Островът в пламъци» от Жул Верн, която му исках толкова отдавна. Книгата веднага занесох и подарих на Немечек, макар че не съм я чел и много ми се искаше да я прочета, а баща ми на другия ден ме запита: «Къде е книгата, разбойник такъв?» — а аз не му отговорих нищо, а баща ми тогава каза: «Готованец, вече си я продал на антикваря, да знаеш, че вече нищо няма да получиш от мен!» — и той изпълни заканата си, защото не получих обед, но нищо, нали горкият Немечек пострада невинно заради мене и сега аз с удоволствие ще пострадам малко невинно заради него. Това ти пиша просто така, защото не това е главното, което искам да ти кажа. Вчера в училище, когато не говорехте с мене, си мислех как мога да поправя грешката си и най-после открих начина. Помислих си: ще я поправя точно така, както съм я сторил. Ето защо веднага следобед, когато си отидох огорчен от вас, защото не искахте да ме вземете обратно, отидох направо в Ботаническата градина, за да узная нещо. Подражавах на Немечек, защото на острова се покачих на същото дърво, на което той беше висял цял следобед още когато на острова не е имало никой от червеноризците. Най-после те дойдоха на острова около четири часа и много ме ругаха, чувах ги добре от дървото, но ми беше все едно, защото се чувствувах от улица «Пал», макар че ме бяхте изхвърлили, но сърцето ми не можете да изхвърлите, защото то е с вас и не ме е срам да призная, дори да ми се смееш, че почти плаках от радост, когато Фери Ач каза: «Този Гереб си е техен човек, той не е истински предател, защото изглежда, че досега са го изпращали при нас момчетата от улица „Пал“, за да ни шпионира». Те проведоха общо събрание и аз подслушах всяка дума. Те казаха, че след като Немечек е подслушал всичко, вече не могат да дойдат да се бият, защото сте се подготвили. Те решиха битката да се състои утре. Освен това измислиха още една голяма подлост, но за нея говореха много тихо и аз трябваше да сляза с два клона по-надолу, за да чувам какво говорят. Когато слизах надолу, те доловиха шума и Вендауер каза: «Този Немечек да не би пак да е на дървото?» — но то беше само шега, защото за моя радост не погледнаха към дървото, но и да бяха погледнали, нямаше да ме видят, понеже листата на дървото са много гъсти. Те решиха утре да нападнат така, както ти вече знаеш, както Немечек е подслушал. Защото Фери Ач каза: «Те мислят, че щом Немечек е подслушал всичко, ние ще променим бойния си план. Но ние няма да го променим точно защото те чакат да го променим.» Така решиха. После се упражняваха и аз до шест и половина висях на дървото в най-голяма опасност, нали знаеш какво щеше да се случи, ако бяха ме забелязали случайно. Едва се задържах с ръцете си и ако не бяха си отишли в шест и половина, сигурно от слабост и умора щях да се отпусна и тупна като зряла круша сред тях, макар че дървото не беше крушово. Но това е само шега, важното ти написах по-горе. В шест и половина, когато островът опустя, слязох от дървото, прибрах се в къщи и след вечеря трябваше на свещ да уча урока по латински, защото си загубих целия следобед. Драги Бока, моля те само за едно. Бъди добър и ми повярвай, че това, което ти пиша, е истина, не мисли, че те лъжа и че искам да ви подведа като шпионин на червеноризците. Пиша ти всичко това, защото искам да се върна при вас и искам да заслужа вашата прошка. Ще ви бъда верен войник, дори няма да се разсърдя, ако ми отнемете ранга поручик, ще ви служа с радост като прост войник, защото сега нямате редник, понеже Немечек е болен и редник остана само кучето на Яно, но то е само едно бойно куче, а аз съм момче. Ако ми простиш този път и ме приемеш обратно, веднага ще дойда и ще участвувам в битката и така ще се отлича в нея, че да изкупя цялата си вина. Много те моля, съобщи ми по Мари дали да дойда или не. Ако ми кажеш да дойда, веднага ще дойда, защото докато Мари е при тебе на площадката, аз ще стоя на улица «Пал» No.5 пред входа и ще чакам твоя отговор. Оставам твой верен приятел.
