— Стой, кой си?
Другият го ръгна в ребрата. А Бока му се скара:
— Не познаваш ли генерала си? Магаре! — после добави: — Такива е най-добре веднага да се разстрелват!
Обърканият артилерист се изплаши до смърт. Изобщо не се сети, че едва ли ще го разстрелят тук. Нещо повече — и самият Бока този път — нещо, което се случваше рядко с него — не се досети, че е казал глупост.
Той продължи и стигна до окопа. В дълбокия ров се бяха свили два батальона. Сред тях беше и Гереб, усмихнат щастливо. Бока се изправи върху насипа на окопа.
— Момчета — викна той възторжено, — от вас зависи изходът на битката! Ако вие успеете да задържите врага, докато армията от улица „Мария“ свърши своята работа, ще спечелим битката! Запомнете добре това!
В отговор от окопа се разнесе силен вик. Скупчилите се момчета пламнаха. Те изглеждаха доста смешни, когато викаха и размахваха шапки, приклекнали в окопа.
— Тишина! — кресна генералът.
И той се отправи към центъра на площадката. Там вече го чакаше Колнаи с тръбата.
— Адютант!
— Слушам!
— Ние трябва да бъдем на такова място, откъдето се вижда целият фронт. Обикновено пълководците наблюдават сраженията от върха на някой хълм. Ние пък ще се покатерим върху покрива на колибата.
Следващия миг те бяха вече върху покрива на колибата. Слънцето блестеше по тръбата на Колнаи и това му придаваше страшен боен вид. Артилеристите от крепостите показваха един на друг:
— Погледни…
В този миг от джоба на Бока се появи театралният далекоглед, който веднъж беше използуван в Ботаническата градина. Той преметна ремъка му през рамо и сега само дребни подробности го различаваха по външност от великия Наполеон. Той беше пълководец, в това нямаше никакво съмнение. И всички зачакаха.
На летописците подобава да бъдат точни, следователно ние ще кажем, че точно в шестата минута след два часа откъм улица „Пал“ се разнесе звук на тръба. Беше чужд сигнал. При този звук войските започнаха да се въртят неспокойно.
— Идат! — предаваха си от уста на уста.
Бока леко пребледня.
— Сега! — каза той на Колнаи. — Сега ще се реши съдбата на нашето владение!
Няколко минути след това съгледвачите скочиха от оградата и тичешком се отправиха към колибата, на чийто покрив бе застанал генералът. Пред колибата те спряха и отдадоха чест.
— Неприятелят иде!
— Марш на място! — изкомандува Бока и двамата съгледвачи хукнаха по места. Единият скочи в окопа, а другият изтича при армията на улица „Мария“. Бока вдигна далекогледа към очите си и каза тихо на Колнаи:
— Сложи тръбата до устата си.
Онзи го послуша. После Бока свали внезапно далекогледа. По лицето му се разля руменина и той въодушевено заповяда:
— Свири!
И тогава прозвуча гръмкият звук на тръбата. Червеноризците спряха и пред двете врати на владението. Слънцето блестеше по върховете на копията им. С червените си ризи и червените си шапки те приличаха на червени дяволи. И тяхната тръба свиреше за атака и въздухът се изпълни с възбудителния призив на тръбите. Колнаи надуваше тръбата, без да спира.
— Тата… тра… трара… — носеше се непрекъснато от покрива на колибата.
Бока потърси с далекогледа си Фери Ач. Той възкликна:
— Ето го там… Фери Ач дойде с тези откъм улица „Пал“… с него е и Себенич… той носи нашето знаме… Армията на момчетата от улица „Пал“ ще има сериозна работа!
Войските, които пристигнаха откъм улица „Мария“, водеше по-големият Пастор. Те развяваха червено знаме. А трите тръби гърмяха непрекъснато. Но червеноризците само стояха в бойни редици пред двете врати.
— Кроят нещо — каза Бока.
— Все едно! — викна адютантът, прекъснал за миг свиренето. Но в следващата секунда продължи да надува с пълни гърди:
— Тата… тра… трара…
Сетне тръбите на червеноризците секнаха внезапно. Войската, дошла откъм улица „Мария“, избухна в боен вик:
— Хей, хоп! Хей, хоп!
И врагът нахлу през вратата. Нашите за миг се изпречиха пред тях, сякаш искаха да приемат боя, но в следващия миг го удариха на див бяг, както предвиждаше бойният план.
— Браво! — викна Бока. После внезапно се извърна към улица „Пал“. Армията на Фери Ач не влезе през вратичката. Тя стоеше като закована на улицата пред отворената врата.
Бока се изплаши:
— Какво значи това?
— Някаква хитрост — отговори разтреперан Колнаи. Двамата погледнаха пак наляво. Нашите бягаха, а червеноризците се хвърлиха след тях с викове.
В този момент Бока, който дотогава наблюдаваше почти вцепенен бездействието на армията на Фери Ач, изведнъж направи нещо, което не беше правил никога през живота си. Той хвърли високо шапката си, викна силно, започна да танцува по покрива на колибата, сякаш беше полудял, и едва не издъни прогнилия покрив под себе си.
— Спасени сме! — кресна той.
Хвърли се върху Колнаи, запрегръща го и го зацелува. После започна да танцува с него. Адютантът не разбра нищо от цялата тази работа. Той попита изненадан:
— Какво? Какво?
Бока посочи към мястото, където Фери Ач стоеше неподвижно с армията си:
— Виждаш ли?
— Виждам.
— Ами не разбираш ли?
— Не!
— Ох, глупчо… ние сме спасени! Победихме! А ти не разбираш!
— Не!
— Виждаш ли, че стоят неподвижно?
— Как да не виждам!
— Не влизат… чакат.
— Виждам.
— А защо чакат? Какво чакат? Чакат войската на Пастор да довърши нашите части откъм улица „Мария“. Те едва тогава ще нападнат. Разбрах го веднага, щом забелязах, че не нападат едновременно! Късмет имаме, че техният план е също като нашия. Те са искали Пастор да изгони половината от нашата армия от улица „Мария“ и след това цялата им армия да нападне нашата друга половина: Пастор отзад, Фери Ач отпред. Но няма да ги огрее! Ела!
И той запълзя надолу.
— Къде?
— Идвай с мене! Няма какво да наблюдаваме оттук, защото тези няма да мръднат. Ела да помогнем на нашата войска откъм улица „Мария“.
Войската откъм улица „Мария“ си вършеше чудесно работата. Тичаха насам-натам пред парната резачка, около черничевите дървета. Правеха го хитро, защото на всичко отгоре се преструваха на
