Фери Ач, който крачеше напред-назад пред бойната линия, гордо усмихнат, заяви:
— Чувате ли? Сега ще дадат сигнал.
Червеноризците се бяха уговорили, щом армията на Пастор свърши боя откъм улица „Мария“, да надуят тръбата и тогава Пастор и Фери Ач да нападнат заедно. Но по това време малкият Вендауер, тръбачът на Пастор, заедно с другите беснееше, затворен в колибата, а пълната му с пясък тръба кротко лежеше с останалите трофеи в трета крепост…
Докато около парната резачка и колибата се развиваха тези събития, Фери Ач спокойно насърчаваше хората си:
— Имайте търпение. Щом чуем тръбата, ще нападнем!
Ала нетърпеливо очакваната тръба не прозвуча. Виковете и крясъците започнаха да намаляват, нещо повече, определено можеше да се каже, че долитат сякаш от затворено помещение… А когато двете войскови части с червено-зелени шапки натикаха в колибата и последния червеноризец и когато избухнаха най-победоносните викове, които някога беше чувала площадката, армията на Фери Ач започна неспокойно да се озърта. От редиците излезе по-малкият Пастор.
— Струва ми се, че е станала беля — каза той.
— Защо пък?
— Защото това не са гласовете на нашите, а чужди.
Фери Ач се ослуша. И той наистина разбра, че победните викове са чужди. Но се престори на спокоен.
— Нищо не се е случило с тях — каза той, — воюват мълчешката. Викат тези от улица „Пал“, защото са загазили.
В този миг, сякаш само за да опровергае Фери Ач, чисто и ясно прогърмя „ура“ откъм улица „Мария“.
— Ехе! — каза Фери Ач. — Това беше тържествуващ вик!
По-малкият Пастор се обади неспокойно:
— Който е загазил, не тържествува! Може би не трябваше да бъдем толкова сигурни, че армията на брат ми ще победи…
Този път Фери Ач, който беше умно момче, разбра, че не са се осъществили плановете му. Нещо повече, разбра, че цялата му армия е загубила битката, защото сега трябваше сам да се бори срещу цялата армия на момчетата от улица „Пал“. Последната му надежда, многоочакваната тръба, не се чу никаква…
Вместо нея прозвуча друг сигнал. Това беше глас на непозната тръба, която се отнасяше за армията на Бока. Тя означаваше, че и последният човек от армията на Пастор е хванат и затворен и че ще започне атаката на самата площадка. И наистина по знак на тръбата армията откъм улица „Мария“ се раздели на две, част от нея се появи при колибата, а останалата част прибяга към шеста крепост с малко раздърпани дрехи, но със светнали очи, повишен дух, закален в огъня на една победоносна битка.
Фери Ач се убеди, че армията на Пастор е победена. Миг-два той изгледа свирепо двете новопоявили се армии и неочаквано възбудено се обърна към по-малкия Пастор:
— Ако са ги победили, къде са? Ако са ги прогонили на улицата, защо не се присъединяват към нас?
Те погледнаха към улица „Пал“, Себенич дори изтича до улица „Мария“. Никъде не се виждаше човек. По улица „Мария“ премина бавно каруца, натоварена с камъни, и няколко пешеходци кротко крачеха по своите си работи.
— Няма жива душа! — отчаяно доложи Себенич.
— Какво ли е станало с тях?
Едва сега Фери се сети за колибата.
— Затворили са ги! — викна разгневено той. — Натупали са ги и са ги затворили в колибата!
Сега пък — както преди малко, за да го опровергаят — той получи потвърждение на думите си. От колибата долетяха глухи удари. Затворените тропаха с юмруци по дъските. Напразно. Този път колибата беше на страната на момчетата от улица „Пал“. Тя не се остави да й разбият вратата или стените. Тя твърдо устояваше на юмручните удари. А вътре пленниците устройваха адски концерт. Те искаха с виковете си да привлекат вниманието на армията на Фери Ач. Бедният Вендауер, на когото бяха взели тръбата, направи фуния с дланите си и до скъсване надуваше сигнала.
Фери Ач се обърна към войската си.
— Момчета — викна той, — Пастор е загубил битката! Ние сами трябва да спасим честта на червеноризците! Напред!
И както си стояха подредени в разгъната редица, те нахлуха на площадката и атакуваха бегом. Но Бока заедно с Колнаи отново се намираше върху покрива на колибата и надвиквайки тропането, писъците, адския шум под краката си, ревна:
— Надуй тръбата! Атака! Крепости, огън!
Хукналите към крепостния окоп червеноризци изведнъж се стъписаха. Четири крепости започнаха да ги обстрелват едновременно. Само за миг те потънаха в облак прах и пясък и престанаха да виждат.
— Резерви, напред! — викна Бока.
Резервите се появиха и се хвърлиха в облака право върху атакуващите. Пехотата, свита в окопа, продължаваше да бездействува и чакаше реда си. От крепостите срещу бойната верига една след друга хвърчаха бомбите срещу бойната верига и много от тях се разбиваха в гърбовете на момчетата от улица „Пал“.
— Нищо! — викаха те. — Напред!
Вдигна се гъст облак прах. Когато в една-две крепости се свършиха бомбите, момчетата започнаха да хвърлят с ръце сухия пясък. А в средата на площадката, само на двадесет крачки от окопа, бушуваха, вкопчани една в друга, двете армии и от обгърналия ги прах и пясък само понякога се подаваше по някоя червена риза или червено-зелена шапка.
Армията на момчетата от улица „Пал“ беше вече изморена, докато войската на Фери Ач се беше хвърлила в боя с пресни сили. Настъпваха мигове, когато изглеждаше, че отбранителите приближават до окопа, което означаваше, че не могат да задържат червеноризците. А колкото повече се приближаваха армиите до крепостите, толкова по-точно улучваха бомбите. Барабаш отново насочи вниманието си срещу главатаря. Той обстрелваше Фери Ач.
— Нищо ти няма! — ревеше той. — Изяж го! Пясъкът е чист!
Барабаш стоеше горе на крепостта като някое пъргаво дяволче, кикотеше се, крещеше силно и същевременно мяташе със светкавична бързина бомбите. Резервните войски на Фери Ач напразно бяха домъкнали малки чувалчета с пясък. Те не можеха да ги ползуват, защото в битката им трябваше всеки човек. Наложи се да хвърлят чувалчетата.
В същото време двете тръби свиреха тревожно и непрекъснато. Колнаи от покрива на колибата, а по- малкият Пастор — от размесилата се тълпа. От окопа ги деляха вече само десет крачки.
— Е, Колнаи, покажи сега какво можеш! — викна Бока. — Слез в окопа, не обръщай внимание на бомбите и там долу надуй тревога. Нека онези в окопа започнат обстрел, а когато им се свърши пясъкът, да се впуснат в атака!
— Хахо, хей! — ревна Колнаи и скочи от покрива на колибата. Този път не запълзя по корем, а с вирната глава изтича към окопа. Бока извика след него, но гласът му се изгуби сред адското тропане под краката му, непрекъснатото тръбене и крясъците на вражеската армия. Той погледна след Колнаи, разтревожен дали ще успее да предаде нареждането, преди червеноризците да забележат укрилата се в окопа войска.
От тълпата се отдели някаква масивна фигура, която се нахвърли върху Колнаи, грабна ръката му и започна да се бори с него. Край. Колнаи вече не можеше да изпълни заповедта.
— Ще отида сам! — викна отчаяно Бока, скочи от колибата и хукна към окопа.
— Стой! — ревна към него Фери Ач.
Бока би приел борбата с главатаря на неприятеля, но с това щеше да рискува всичко. Ето защо той продължи да тича към окопа.
След него хукна и Фери Ач.
— Страхливец! — викна му той. — Бягаш от мен! Нищо, ще те стигна!
И той едва не го настигна в момента, когато Бока скочи в окопа и едва успя да викне:
